— Не е чудно — потръпна Меринов. — Може би ще е по-добре да си остана тук?
— Това не зависи от теб — обясни банкерът и изля остатъците от водката в чашата на Петрович. — Когато регистраторката на гишето обяви името ти, ще тръгнеш веднага. Ти извади късмет, че беше в кома за кратко и че бързо гушна китката. Защото понякога в отделението на изпадналите в кома е много забавно — лежи си някакъв човек двайсет и пет години на леглото и изведнъж изчезва като дим. Значи се е свестил, върнал се е обратно. Обикновено тези щастливци не помнят нищо от пребиваването си тук, а спомените им са бледи и смътни като пиянски сън.
— В транзитната зала по принцип би трябвало да има много войничета — каза Меринов и се огледа. — От онези, които не са погребани още от войната и лежат в блатата.
— Всички, които са в земята, отдавна вече са заминали с мотрисата за Ада — отбеляза тъжно Баранов. — Но с водата положението е по-сложно. Ако са те погребали във водата с цветя и оркестър, можеш да смяташ, че работата ти е в кърпа вързана. Моряците са имали точно такива погребения. Но обикновените удавници се мотаят из транзитната зала. Разбира се, войниците от Втората световна война наистина са множко. После ще те заведа до ъгъла, наблизо е — на около пет километра. Страшна работа. Нашите момчета са тук от шейсет години — варят каша на огньовете, пеят песни и спят във военни палатки. От униформите им са останали полуизгнили потници и войнишките кепета, а от телата им нищо не е останало — само черепи и ребра. Всички питат кога ще намерят останките им и най-сетне ще ги погребат. А афганския генерален секретар помниш ли го — другарят Наджиб, както го наричаше Горбачов? Той пък два месеца се разхожда из транзитната зала, докато неговите талибани не го свалиха от бесилката в Кабул и не го закопаха в една яма.
На Меринов му прилоша. И той отпи от водката, за да овладее треперенето си.
— Имам чувството, че този коридор е разтегателен — каза милиционерът. — Толкова много хора има, но транзитната зала не се запълва, намират се места за всички.
— По принцип е така — съгласи се банкерът. — Колкото и хора да дойдат тук, те са длъжни да поберат всички. Сигурно по времето на Адам и Ева тук е имало само една цинкова масичка. Но мюсюлманите вадят най-голям късмет, наистина им завиждам, защото техните покойници трябва да бъдат погребани още същия ден до залез-слънце. Когато доведоха тук Садам Хюсеин, той дори още не се беше съвзел, тъкмо отиде в тоалетната да си омотае врата с едно шалче и регистраторката го повика: качете се в мотрисата за Ада. Вярно, когато разбра, че не отива в Рая, вдигна страшна врява: „Аз, вика, съм страшен мъченик, дайте ми райските селения!“ Седмина санитари едва успяха да го натикат във вагона.
Пстрович изхълца подканящо. Меринов му наля още и внезапно забеляза един странен човек, който стоеше близо до пластмасовия стол. Човекът изглеждаше много уморен и беше облечен много нестандартно. С нагъната от саблени удари и цялата покрита с ръжда ризница, на чиито гърди се виждаха очертания на някакво почти изтрито животно, което приличаше на лъв. Носеше груби и тежки кожени панталони, които излъчваха такава миризма, че в сравнение с нея общуването с козел изглеждаше като посещение в парфюмерийна фабрика. На яките му мускулести ръчища имаше железни ръкавици, а на главата му — разяден от корозия шлем от същото меко и ръждясало желязо, от което беше направена и ризницата. В едната си ръка мъжът държеше консервена кутия, а с другата я отваряше с огромна, макар и изтъпена кама. Квадратното му лице беше обрамчено с гъста широка брада, пълна с клечки кибрит, трохи от хляб и люспи тютюн. Злобните му сини очи оглеждаха внимателно хората, които минаваха покрай него. Брадатият мъж отвори пълната си с черни гнили зъби уста, вдигна камата и първо посочи с нея към Меринов, а сетне демонстративно прекара острието й през гърлото си. Макар участъковият да беше наясно, че нищо не могат да му направят с тази кама, тъй като вече е мъртъв, настроението му се развали.
— Каква е тая мутра, Баранов? — пошушна той на банкера, дърпайки го за ръкава. — Направо е като някакъв сериен убиец, няма начин да не е някой маниак… Суратът му е като на бандит, само тухла по главата го оправя.
— За този ли говориш? — погледна през рамо банкерът и весело поздрави брадатия мъж, махвайки с ръка. В отговор той измуча нещо нечленоразделно, осмуквайки лакомо парчето варено месо, което бе извадил от консервената кутия. — Това, братко, е една знатна персона. Самият германски император Фридрих Втори Барбароса, сиреч „рижата брада“. Тоя чичко е бил много як завоевател и убиец и сутрин се къпел във вана, пълна с кръв като същински Дракула. Хитлер кръстил на негово име плана си за нападение срещу Съветския съюз, може би си чувал това? Та преди около осемстотин години Барбароса взел, че се удавил, докато преминавали през една река със силно течение, а най-обидното било, че реката му била до коленете. Но е ясно защо се е удавил — доспехите му тежат един тон. Намерили тялото му, но го погребали по най-идиотския начин — плътта му положили в Антиохия, костите му — в ливанския град Тир, а сърцето и вътрешностите му — в турския град Тарсус. И от какъв зор са го транжирали като кокошка, че на това отгоре са го разпилели в различни градове, нямам никаква престава. Добре поне, че не са осолили главата му в някоя каца със зеле. И докато не съберат всичките му останки на едно място, той е обречен да я кара като клошар в транзитната зала. Спи на един картон до бунището, защото си няма дори свое легло.