Следват години на големи лишения; писателят дори не може да пише на майка си, която обича повече от всичко, защото конфискуват писмата му и тя умира, без да може да се види с него. Войната преминава като кошмарен сън. Поради слабото си здраве и неизлечимото сърдечно страдание Ерих Кестнер е освободен от военна служба.
Краят на войната заварва писателя в Мюнхен. Там, заедно със завърналите се от емиграция приятели, той започва да издава детското списание „Пингвин“ и основава литературното кабаре „Ди Шаубуде“ — за него написва множество песни, оформили модерния немски градски шансон.
Стиховете му разкриват собствен, неподражаем поетически стил, който остроумно използва и пародира езика на всекидневието. Този тон критиката назовава „нова обективност“. А писателят сам определя себе си като моралист, който се бори с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището „будното око и съвестта на епохата“. Кестнер казва: „Аз съм като тенекиеното петле, което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това «закостенялост», а други — «характер».“
сп. „Родна реч“, София, 1972, кн. 3.