Когато минавахме през портата, кучетата трябваше отново да бъдат държани настрана от мен. Луната беше изгряла и аз видях коня си да пасе под дърветата. Седлото и сбруята висяха на един кол до стената на къщата. Миралаят ме отведе в стаята, в която вече бях бил, и отиде, за да провери при жена си дали яденето е приготвено. Едва се бе отдалечил и яростно изкрещя. Ревеше като откачен. Пороят от неговите думи остана неразбран за мен. Ясно чух само думата «Сабби», «Прокълнатия», и често повтаряното проклятие «Аллах парчаламах», което означава нещо като «Аллах да те раздроби, да те направи на парчета!»
Както чух по-късно, неговият син ме чакал напрегнато и нетърпеливо и като се стъмнило, не можал повече да се владее. От кучетата като син на къщата нямало защо да се бои. Не заварил баща си и мен и отишъл при майка си, където бащата сега го беше открил. Осман бей нападна сина си с юмруци, повали го на земята и го заудря, като кълнеше и викаше. Майката поиска да възпре вбесения съпруг, ала бе запратена от него с такава сила в ъгъла, че остана там да скимти. Младежът се изправи, за да държи баща си надалеч. Това повиши неговата ярост до такава степен, че той грабна една заредена пушка от стената и я насочи към него. Осман бей сигурно щеше да стреля. Кисракдарът съзна, за щастие, че е невъзможно да се разбере по мирен начин с този безумен човек, и удари на бяг. За да излезе от къщата, трябваше да мине през стаята, в която се намирах аз. Той нахълта от едната страна и понечи да се измъкне от другата. Тогава ме видя и спря. Но баща му вече се появи с пушката в ръка и я насочи към него. Аз скочих и избих цевта настрани. Изстрелът отекна, куршумът мина до главата на сина му и се заби в стената.
— Какви ги вършиш, нещастнико! — викнах на Осман бей. — Собствения си син ли искаш да убиеш?
— Мълчи! — прогърмя оня към мен. — Защо ми пречиш да накажа тоя вероотстъпник, това куче, дето се отвърна от Аллах, тоя прокълнат, когото не очаква нищо друго, освен Адът с всичките негови мъчения!
— Той е твой син и ти си негов създател!
— Аллах да ми прости, че съм негов баща! Откъде обаче знаеш ти, че е така? Нима го познаваш?
— Да, аз яздих няколко дни с него.
— Значи си знаел, че той се намира тук, че е искал да дойде при мен?
— Да.
— И не ми го каза! Тогава той — дано Аллах го накаже! — сигурно е премълчал пред теб, че е станал гяур, християнско куче?
— Не, той ми го каза.
— И ти не го заплю, не го прати по Шейтана?
Тези думи Осман бей изрече, като святкаше към мен с очи, пълни с омраза, сякаш искаше да ме изгори. Той се намираше в състояние, което го правеше способен на всякакво насилничество, ала въпреки това аз отговорих спокойно:
— Как бих могъл? Та нали аз самият съм християнин.
— Ти… ти християнин? — Тези думи като че не искаха да излязат от устата му. Очите му изпъкнаха застрашително и лицето се обагри в тъмночервено, докато, съскайки като змия, продължи: — И ти се осмели да дойдеш при мен, когото наричат Отшелника, при мен, който съм водачът на «Най-строгите»? Беше с мен при освещаването на святото знаме… махайте се веднага вън!
Турчинът не дочака да види дали ще се подчиним на разпореждането, а профуча край нас. Чухме го да вика кучетата.
— За Бога, отбранявай се! — подкани ме синът му уплашен, като измъкна ножа си. — Ако той насъска тези дяволи срещу нас, те дори мен няма да пощадят.
И старият действително ги насъска. Аз ги чух да идват и едва имах време да грабна карабината, която бях облегнал на стената. Тогава те вече се втурнаха вътре, трите огромни животни. Нямаше място за колебание, нито за избор, застрелях ги. Сега се появи и старият и виждайки мъртвите кучета, се нахвърли върху мен. Трябваше да се отнеса с него като с обезумял. Посрещнах го с един юмручен удар, с който го повалих. Зад нас се надигна жален вопъл. Жената беше пристигнала, привлечена от моите изстрели. Тя не биваше да се показва пред мен, непознатия. Аз излязох навън, оседлах коня си и зачаках кисракдарът да ме последва. Той се появи след известно време и извести: