Сега се изправих на седлото и като се върнах при кисракдара, му съобщих, че ми се е удало да открия мястото на засадата. Вече беше лесно да я избегнем. Яздихме през рекичката, чиято вода не беше дълбока, слязохме там под дърветата и водихме конете може би половин час през гората. Тъй като сега бяхме сигурни, че сме оставили достатъчно далеч зад нас опасното място, се върнахме от другата страна на водата и скоро напуснахме гората, която толкова лесно можеше да стане гибелна за нас. Понеже не беше видял арнаутите в лицето, моят придружител все още не беше убеден, че те наистина са наумили нещо зло.
Оттук нататък яздехме през хълмист терен, който се оживяваше от постоянно редуващите се ливади и малки горички: От време на време съглеждахме отстрани някое селце или самотна къща, но избягвахме да яздим през населени места. Кисракдарът предпочиташе да заобиколи, защото беше известен в този край и не искаше да бъде поругаван. Вярно, не можехме да избягваме всички срещи и тогава винаги възникваше сцена, от която ние като ездачи съумявахме бързо да се измъкнем.
— Ес Сабби, Ес Сабби! (Прокълнатия, Прокълнатия!) — беше принуден да слуша при всяка среща моят достоен за оплакване спътник. — Заплюйте го, замерете го с камъни, съборете го от коня! Аллах да го порази! Аллах да го изгори! Аллах да го затрие!
Колкото по-нататък отивахме, толкова повече хора имаше по пътя и толкова по-възбудени изглеждаха във верския си фанатизъм. Всички те искаха да отидат в Кайсарийе, където, както видях по-късно, се събираха поклонниците от цялата околност, за да преминат заедно през Антитаурус. Горко на онзи, който чрез някое необмислено действие или непредпазлива дума засегне силно повишената религиозна чувствителност на тези хора! Който не е мохамеданин счита за най-добре да остане невидим зад своите четири стени и ние наистина не видяхме ни един-едничък, по чието облекло да си личи, че е християнин.
Поклонническите тълпи накрая станаха толкова многобройни, че почти вече не можехме да ги избягваме. Всички отиваха към Урумджили, за да се възползват от въжения ферибот за прехвърляне на протичащия между това градче и Кайсарийе буен Къзъл Ирмак. Сред тях не забелязвахме нито един ездач — сигурен белег, че имаме пред себе си онзи квас, който лесно може да бъде доведен до ферментация. Най-много някой да подтикваше пред себе си окаяно магаренце, което трябваше да носи неговия още по-окаян багаж.
Беше минал обяд, когато видяхме пред себе си първото обработено поле. Зад живите плетове и групичките овощни дървета се издигаше на височина тънка, чудато оформена тухлена зидария, на която бе съдено да представлява минаре. Бяхме стигнали близо до Урумджили.
Вдясно от нас, на може би два километра от града, видях една група от няколко дъба от едрожелъдния малоазиатски вид. Под тях стоеше редом с маслинови и черничеви дървета една къщичка, оградена от дувар. А далеч назад хоризонтът бе обагрен в тъмно, много вероятно от някоя гора. Кисракдарът посочи къщата и каза:
— Там живее моят баща, Отшелника. Лесно можеш да стигнеш дотам между тютюневите и шафранови ниви. Ако по изключение вратата е отворена, не влизай в двора! Кучетата ще те разкъсат. Почукай на таса до портата!
— Добре! Ти къде ще останеш?
— Ще яздя до гората, дето я виждаш там отзад. Ако през следобеда имаш нужда от мен, ела ме вземи. Аз ще те видя, когато идваш. В противен случай ще приема, че тази нощ ще останеш като гост на татко, и все някак ще ти привлека вниманието.
— Ти нямаш нищо за ядене, а до града не бива да яздиш. Ще трябва да гладуваш.
— Ако градът не беше пълен с поклонници, които ще ме охулят, бих могъл да яздя до моята годеница. Преди да се свечери, не мога да рискувам. Няма да гладувам защото по полето растат колкото щеш дини и пъпеши, с които мога да се заситя. Бог да ти дава щастие в твоето намерение и да позволи да успее!
Той препусна в посока към гората, а аз насочих животното си между нивята, за да стигна до къщата. Тя стоеше самотно в прежурящия слънчев зной. Короните на дърветата, надзъртащи над дувара, бяха оклюмали листа. Дуварът беше дебел и висок. В предната страна се намираше една заключена порта. До нея висеше малък метален тас и чукче. Почуках и от другата страна на дувара тутакси се надигна многогласен кучешки вой, който трая някъде към пет минути и спря после при подвикването на човешки глас. Гласът — беше женски — попита след това при вратата за желанието ми.
— Осман бей, бившият миралай, вкъщи ли си е? — осведомих се аз.
— Кой си ти?