— После Елиса изравни коня си с индианката — продължи Кейс, — взе бебето й в едната си ръка, сграбчи момичето с другата и я издърпа към стремето.
Дъхът на Хънтър направо секна.
— Ами другите бандити?
— Останалите от бандата приближаваха така, че можеха да изплашат дори каменна статуя.
— Исусе Христе!
Ръката на Хънтър конвулсивно стисна косата на Елиса.
— Гейлорд се беше прицелил в главата й, когато от блатото излетя куршум. Изстрелът буквално го изхвърли от седлото. Навярно е бил мъртъв, още преди да падне на земята.
— Значи призракът е спасил живота на Палавка? — скептично попита Хънтър. — Не мога да проумея. Нали самият той се опита да я убие?
— Може би просто се е опитвал да я сплаши и да я накара да изостави ранчото — сви рамене Кейс.
— Може би — отвърна Хънтър с глас, който подсказваше, че се съмнява в правотата на това твърдение.
Дочу се звука от множество приближаващи стъпки. Кейс стана и изчезна обратно в тръстиките.
Хънтър продължи да гали замислено косата и гърба на Елиса. Бавно треперенето напускаше тялото й.
— По-добре ли се чувстваш сега? — тихо я попита той.
Елиса кимна.
Хънтър повдигна лицето й към себе си и задържа пръста си под брадичката й, така че Елиса да не може да избегне погледа му.
Тялото й се напрегна. Въпреки ласките си, Хънтър все още беше бесен от яд заради постъпката й.
— Ако отново ми извъртиш подобен фокус ще те обеля като домат — закани й се той с леден глас. — Знаеш много добре, че не трябва да излизаш сама от къщата!
С последните останки от силите си Елиса се опита да се отблъсне от Хънтър.
За миг Хънтър я притисна още по-силно към себе си. После я пусна с неохота.
— Какво правя аз е моя, а не твоя работа — заяви Елиса.
Изявлението й не прозвуча както бе възнамерявала, защото гласът й все още беше дрезгав.
— Не и след снощи — възрази с тих и гневен глас Хънтър.
Елиса се изчерви и скочи на крака.
— Миналата нощ не ти дава никакви права над мене — процеди тя през зъби.
— Напротив!
Хънтър се изправи с такава сила и грация, че на Елиса й се дощя да го застреля на място.
— Може би си бременна — добави той. — Помниш ли?
— Един джентълмен не би…
— Хънтър? — подвикна някъде сред тръстиките Морган, като прекъсна тихите, ядни думи на Елиса. — Къде сте?
Хънтър подсвирна пронизително.
— Не съм джентълмен — отвърна й той с мек глас. — Доказах го снощи, като те нараних. Съжалявам за това, Палавке.
„Палавка!“
— Мразя това име — каза тя.
— Защо? Пасва ти идеално..
— Толкова, колкото обръщението „любовник“ пасва на теб.
Хънтър стисна устни.
Елиса отиде до Леопард. Опита се да го възседне, но тялото й я предаде. Краката й се гънеха като парцалени.
Хънтър я повдигна с лекота и я сложи върху седлото на Леопард.
Миг по-късно Бъгъл Бой излезе на малката полянка, извикан от подсвирването на Хънтър.
Самият той отиде при индианското момиче и започна да й обяснява нещо със знаци. Тя проследи движенията му с напрегнат поглед, поколеба се и накрая кимна утвърдително.
Хънтър вдигна внимателно девойката и бебето й и ги сложи върху седлото на Бъгъл Бой. После се метна зад нея, взе юздите и насочи коня извън блатото.
Погледна през рамо и видя, че Елиса се опитва да хване юздите с видимо треперещите си ръце. Искаше му се да отиде при нея, да я притегли в обятията си и да я притисне, просто за да се увери, че все още е жива.
Възпираха го срамът и непокорството, които бе видял в синьо-зелените очи на Елиса. Хънтър беше сигурен, че тя ще посегне към лицето му като котка, само ако я докоснеше.
„Е, войниче, получи това, което искаше — каза си горчиво Хънтър. — Елиса вече не те гледа с възхищение и желание. И едва ли вече храни някакви мечти за някой друг Хънтър Максуел.
Нали самият аз го исках?
Нали?“
Хънтър яздеше към ранчото, а въпросът ехтеше в главата му.
Много пъти от сутринта си беше казвал, че така е много по-добре. Двамата с Елиса бяха напълно неподходящи един за друг. Елиса беше прекалено млада.
В главата му изникна образът на Елиса, която препуска с главоломна скорост, за да спаси индианката и бебето й. Това му напомни, че възрастта няма много общо със смелостта. През войната беше виждал момчета да правят такива неща, пред които опитни войници пребледняваха и трепереха.
Жалко, че в цялото тяло на Белинда не се бе намерила поне толкова смелост, колкото Палавка имаше в малкото си пръстче. Тогава може би Тед и Ем щяха да са още живи.
Тази мисъл се заби като нож в душата на Хънтър. Беше оставил похотта да му избере жена, а за грешката му платиха децата му.