— Кейс успя ли да научи нещо повече за индианката? — бързо го прекъсна Елиса.
Последното, за което й се говореше, беше онази нощ, в която Хънтър бе отнел девствеността й сред една буря от похот.
„Сама се предложих — грубо си напомни тя. — Това е истината, колкото и да се опитвам да струпам вината върху главата му като купчина камъни.“
— Братята Кълпепър попаднали на един малък ловен лагер на племето юта — отговори Хънтър. — Повечето от воините отсъствали, тъй като непрестанно се бият с армията. Проклетниците е трябвало да си стоят у дома и да защитават собствените си жени и деца.
Елиса погледна към индианката. Дори да бе разбрала думите на Хънтър, тя с нищо не го издаваше.
— Братята Кълпепър застреляли няколко момчета — продължи Хънтър, — грабнали момичето и избягали, преди ловците да са се завърнали.
— Кейс знае ли името й?
— Братята Кълпепър никога не са я питали.
— Нищо чудно. Мъжете, чиито глави са пълни с похот, не се интересуват особено от името на момичето, което…
Елиса сепнато спря насред думата. Пръстите на Хънтър се бяха впили в китката й с такава сила, че й причерня от болка.
— Не смей да сравняваш случилото се между нас с онова, което бандитите са направили на това бедно момиче — заяви Хънтър с тих, смъртоносен глас.
— Пусни ме.
Натискът върху ръката й не отслабна.
— Ти я изкъпа — продължаваше Хънтър. — Спря треската й. Видя какво са й направили онези животни.
Очите му бяха два блестящи сиви процепа. От тях струеше ярост и разочарование, които бяха почти осезаеми.
От няколко дни Хънтър не можеше да се добере достатъчно близо до Елиса, за да поговори с нея, камо ли да я докосне. Всеки път, щом той се появеше, тя изчезваше като дух сред сенките.
Хънтър се чувстваше така, сякаш беше прекарал цял един живот да гледа гърба й, докато тя се отдалечава от него.
— Ако не беше девствена, нямаше изобщо да почувстваш болка. Много добре знаеш това — рязко й каза той.
— Така ли? — Елиса многозначително погледна към китката си. — Дори в момента ми причиняваш болка.
— Не, просто те държа и ти го знаеш. Кажи го, Палавке. Признай си, че никога не съм искал да те нараня.
— Казвам се Елиса.
Хватката му се отхлаби едва доловимо. Все още я държеше до себе си със сила, но сега беше по-различно. Почти като ласка.
А след това наистина стана ласка.
Върховете на пръстите му се плъзнаха по вените от вътрешната страна на ръката й с нежността на целувка. Веднъж, два пъти, три пъти, докато сърцето й не затуптя така силно, че сигурно дори Хънтър можеше да го почувства.
— Хънтър… — прошепна Елиса. — Недей.
Усети как тялото му потрепери, щом чу името си от устата й. Бавно вдигна китката й и сложи устните си там, където я бяха докосвали пръстите му. Върхът на езика му се плъзна по вените й.
Елиса издаде тих звук и потрепери също като Хънтър.
— Престани да бягаш от мен — прошепна тихо Хънтър, без да откъсва устни от меката й кожа. — Ще ти бъде много хубаво. Кълна ти се, мила.
Гладът, с който тялото й отвърна на ласките му едновременно потресе Елиса и я разгневи. Тя издърпа рязко ръката си.
— Благодаря ти за щедрото предложение — рече тя с хладен сарказъм, — но болката е отличен учител. Нямам какво друго да науча от теб.
— Напротив, предстои ти да научиш всичко от мен.
— Тогава ще си остана ненаучена.
— Бременна ли си?
Въпросът подейства на Елиса като обливане с кофа студена вода..
— Бременна ли си? — тихо повтори той.
— Върви по дяволите, Хънтър Максуел.
— Имам право да…
— Колко са новообяздените мустанги? — прекъсна го Елиса. — Ще изпълним ли договора с армията поне с конете?
Хънтър погледна в лъскавите синьо-зелени очи на Елиса и стисна зъби от разочарование.
Все същата история се повтаряше през последните три дни. Ако успееше да я хване натясно и да поведе разговор с нея, тя отказваше да обсъжда нещо друго, освен бизнес. До гуша му беше дошло.
Хънтър беше обезпокоен също и от неуморимия си копнеж да има Елиса. Беше се заклел никога да не позволява на една жена да го завладява по подобен начин, но Елиса се бе надсмяла над защитата му.
Да се докосва до нея точно сега беше грешка. Голяма грешка. Мирисът и мекотата на кожата й бяха хвърлили кръвта му в такъв буен бяг, че чак главата му се беше замаяла.
Освен това се чувстваше ядосан: на себе си, на нея, на всичко.
— Братята Херера тъкмо обяздват последния мустанг — рязко отвърна Хънтър.
Елиса почувства гнева, който кипеше под самата черупка на самообладанието му. Изгледа Хънтър предпазливо. Между безпокойствата за ранчото и страха от евентуалната среща с него всяка минута и всеки час, Елиса се чувстваше напрегната като струна на цигулка.