— Чудна работа! Напоследък забелязах няколко заблудени първокласни глави добитък от Ладър Ес на земята на Би Бар.
— Заблудени ли?
Кейс кимна.
— Като че ли някои от говедата са се измъкнали от мястото където ги държат.
— Проследи ли откъде идват?
— Да. Изглежда, че са дошли от върбистите долини на север от Би Бар.
— Чувал съм, че това място е доста хълмисто — изсумтя Хънтър.
— Така е. Покрито е с каньони, които стигат чак до планината. Човек може доста добитък да скрие в тях.
— Тази информация не стига. Трябва да знам къде точно се намират говедата, преди да рискувам да нападна.
— Близко съм до тях — увери го Кейс.
— Имаш три дни на разположение.
Кейс кимна.
— Ако разбереш нещо повече преди това, не чакай да се стъмни, за да ми кажеш — продължи Хънтър. — Просто ела в Ладър Ес възможно най-бързо. В ранчото си нужен повече, отколкото в лагера на бандитите.
— Ами ако не намеря говедата?
— На сутринта на четвъртия ден ще нападна Би Бар, а другото да върви по дяволите.
— Къде искаш да бъда? — попита Кейс.
— Където няма да те застрелят моите хора.
Кейс кимна в знак, че е разбрал всичко. После измъкна пистолета си от кобура, завъртя барабана, за да провери дали са заредени всички гнезда и върна оръжието обратно на мястото му с едно движение.
— Пази се на връщане — каза Кейс на брат си.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че през цялото време си мислиш за едно момиче, което е готово да се нахвърли срещу теб като квачка, която пази пилетата си.
— Не съм глупак.
— През повечето време — допълни го иронично Кейс.
— Какво всъщност те безпокои? Че не можеш да имаш Палавка?
— Искам ранчото — поклати глава Кейс. — Ранчото е нещо, с което човек си струва да се захване, след като последният Кълпепър е мъртъв. Нещо, което не можеш да съсипеш или да изхвърлиш край пътя като счупена бутилка.
Потресеният Хънтър не обели нито дума. Усети, че Кейс говори за това как Ем и Теб бяха умрели. Това беше въпрос, който Кейс никога не искаше да обсъжда.
Поне досега.
— Никога повече няма да говоря по този въпрос — продължи Кейс. — Исках само да знаеш, че ти си единственото живо същество, към което мога да изпитам състрадание, откакто намерих децата. Ако Палавка може да облекчи болката ти и да те накара да забравиш миналото, аз ще съм дотолкова щастлив, доколкото изобщо мога да бъда.
Хънтър затвори очи под натиска на облялата го вълна от скръб за всичко, което жестокото минало му бе отнело.
Част от онова, за което Хънтър тъгуваше беше смеха на Кейс. В някои отношения Кейс беше така мъртъв, както децата на Хънтър.
— Кейс…
Не последва отговор.
Кейс си бе отишъл в мрака така безшумно, както се беше появил.
21.
— Трябва да ти покажа нещо — каза Хънтър.
Елиса ахна и се обърна толкова рязко, че почти изпусна чашата с кафе, която стискаше в ръка.
Беше сигурна, че Хънтър си е отишъл. Беше го видяла от прозореца на спалнята си да се отдалечава на гърба на Бъгъл Бой още преди зори. После силуетът на Хънтър се беше скрил в светлината на изгряващото слънце и Елиса беше поела дълбоко дъх от облекчение.
Поемаше дъх тъй дълбоко и свободно за първи път от предишния ден, когато деликатното докосване на езика на Хънтър я бе накарало да премалее от залялата я жега.
Непрестанно виждаше в мислите си мрачния му поглед.
— Мислех, че си излязъл — смутено изрече тя.
Хънтър я погледна скришом. Пак се беше облякла в мъжките дрехи, които скриваха всички особености на тялото й. Налагаше се да признае, че бяха по-приемливи за работата в ранчото, но му липсваше шумоленето и въздишките на коприната, която се увиваше около краката й.
— Наистина излязох — отвърна Хънтър с неутрален глас, — но попаднах на нещо, което трябва да видиш.
— Какво е то?
Той само поклати глава.
— Ако ти кажа, ще се отнесеш към него с предубеждение — възрази той. — Нужно ми е първото ти впечатление. След колко време можеш да дойдеш?
Озадачената Елиса остави настрана кафето си. Обърна се с лице към Хънтър и си каза, че сърцето й бие по-бързо, защото я беше стреснал. Не можеше да тупти така силно само защото още веднъж щяха да яздят двамата с Хънтър из ранчото.
Сами!
— Къде отиваме? — попита тя.
— Не е далеч.
След няколко минути Елиса и Хънтър вече бяха възседнали конете си и се отдалечаваха от къщата. Хънтър яздеше с пушката в скута си, а очите му непрестанно оглеждаха околността.
Елиса яздеше по същия начин. Единствената разлика бе, че очите й непрестанно блуждаеха в посока към Хънтър. В един момент осъзна тази подробност и се ядоса сама на себе си.