Дори ядът не помогна. Хънтър привличаше погледа й така, както пламъкът влече към себе си пеперудите. Унищожителната нежност на вчерашната му ласка още гореше китката й.
Когато спеше го сънуваше.
Когато беше будна думите му ехтяха съблазнително в ума й и я караха да забрави гнева си.
„… предстои ти да научиш всичко от мен…“
Елиса мълчаливо следваше Хънтър през полето. Есенните бури бяха надделели над избуялите треви. Повечето бяха пречупени от вятъра и дъжда. Есента беше време на поражение и отстъпление за низините.
Но на високите места по склоновете на планината трепетликите се извисяваха в цялото си есенно великолепие. Листата на някои дървета бяха станали жълти като есенно слънце. Други трепетлики се бяха оцветили в такова жизнено оранжево, че приличаха на огнени езици, които облизваха дълбоките каньони и дългите, плитки долини.
Елиса замислено върна очи към Хънтър, нейният есенен любовник, един мъж, когото беше трудно да проумее, но който я привличаше неудържимо също както самата природа.
Хънтър беше забелязал кратките погледи на Елиса. Това, както и пустошта, ширнала се покрай тях, постепенно отнеха част от напрежението, което го държеше напрегнат от доста време.
Колкото и да оглеждаше околността, Хънтър не забеляза никаква следа от други хора. Сякаш двамата с Елиса бяха сами върху цялата земя. Въпреки това той продължи да се придържа към дългия, извиващ маршрут, който беше избрал.
Най-накрая стигнаха до едно място, където краищата на планината и на една дълга, широка долина се сливаха в поредица от назъбени ридове и каньони. В началото на един малък, стръмен каньон се намираше входът на една пещера, скрит зад гъст храсталак. Между върбалаците течеше малък поток, чиято вода беше бистра и сладка.
Елиса позна мястото. Беше идвала преди много, много години до Скрития поток. Но никога по такъв объркан маршрут.
Хънтър навлезе в храсталака и във водата на самия поток, без да слиза от коня. Насочи Бъгъл Бой нагоре срещу течението на потока и Леопард го последва. Гъвкавите клони на върбите се разтваряха от натиска на конете, а после отскачаха обратно на местата си, без да оставят особени следи от преминаването на ездачите.
Щом наближиха входа на пещерата, Хънтър насочи коня си малко встрани. После подкани с жест Елиса да влезе в самата пещера. Леопард мина напред, а Хънтър се приведе над шията на Бъгъл Бой и го последва. Двата коня бавно минаха под скалната козирка и навлязоха в пещерата.
Отвъд сравнително малкия си отвор, пещерата се простираше може би на около трийсет метра ширина и около три пъти по-голяма дълбочина. Беше есен, така че около езерото, скрито в пещерата, се бе образувал широк, сух пясъчен бряг.
Самото езеро подобно на черно огледало отразяваше дневната светлина, нахлуваща през отвора на пещерата. В задната част на езерото се намираше една дълга, тясна пукнатина в самото тяло на планината.
През пролетта водата се изливаше от тази пукнатина със звук подобен на гръм. Днес водата извираше тихо и кротко, и пълнеше малкото езеро с достатъчна скорост, за да не го пресуши изтичащия от него поток.
Хънтър слезе от коня и сграбчи една купчина прясно отрязани клони. После ги сложи в долната част на отвора, като по този начин почти напълно скри входа на пещерата.
Светлината, която се процеждаше през паравана от клони беше почти толкова загадъчна, колкото живачната повърхност на самото езеро. Бъгъл Бой се приближи до езерото и потопи муцуна във водата. Около него се разбягаха сребърни кръгове.
— Виждаш ли? — попита Хънтър.
Елиса се взря. Хънтър стоеше до Леопард. Лявата му ръка беше на юздечката на жребеца.
— Виждам само, че яздихме цели осем километра и сега се намираме само на един километър от къщата. Защо?
— Слез. Почти стигнахме.
Хънтър отстъпи настрана, сякаш се досещаше, че близостта му изнервя Елиса. Направи няколко крачки назад и я изчака да слезе от коня. Веднага след това се обърна към потока.
— Насам.
Елиса го последва след миг колебание. Хънтър стигна до мястото, където езерото преливаше, за да оформи началото на Скрития поток. После спря и изчака Елиса да застане до него.
— Къде е? — попита Елиса.
— От другата страна.
Елиса се взря в проблясващия сумрак от другата страна на потока. Успя да различи смътните очертания на сандъци или навити на руло завивки, или може би и на двете.
— Виждаш ли го? — попита я Хънтър.
Едва доловимото, сдържано нетърпение в гласа му предизвика любопитството й.
— Не — призна тя. — Боя се, че не виждам много в този сумрак.
— Дръж се.