С тези думи Хънтър вдигна Елиса на ръце и я притисна като малко дете към гърдите си. Преди тя да е разбрала какво става, Хънтър тръгна с широки крачки през водата.
— Хънтър!
Думата отекна в пещерата. Ехото удвои и утрои гласът й, който викаше името му.
Хънтър наклони глава настрана и се заслуша с усмивка.
Нежността и чувствеността на усмивката му накараха Елиса да забрави да диша.
— Хънтър? — прошепна тя.
— Тук съм.
Той излезе от потока на песъчливия бряг и продължи да върви.
— Пусни… ме — преглътна Елиса.
— След минутка. Почти стигнахме.
Хънтър крачеше, а пясъкът шепнеше и се плъзгаше от ботушите му с копринен звук.
Елиса понечи да каже нещо, но затвори устата си. Побоя се, че гласът й може да издаде царящия в тялото и ума й смут.
Хънтър беше прекалено близо до нея. Толкова силен.
И нежен!
Носеше я така внимателно, сякаш беше направена от кристал, толкова крехък, че дори човешки дъх може да го накара да затрепти и запее.
Хънтър усещаше тръпките, които пробягваха по тялото на Елиса. Погледна към лицето й. Видя само проблясването на полузатворените й очи, стегнатата линия на устните й и бледостта на гладката й кожа.
Хънтър стисна устни. Елиса приличаше на жена, която се бои от нещо. Спомни си какво се бе случило последния път, когато бе дошла близо до него и добре си представи от какво би могла да се бои тя.
„… Нали ти казах, че следващия път ще ти хареса.
— Боже мой, ти сигурно наистина си мислиш, че съм глупава… «Следващият път ще ти хареса…» Ама че гадост!…“
Изведнъж напълно сигурният му план, който бе скроил през изминалата нощ, му се стори пълна глупост.
„… Махай се, Хънтър! Вече не те искам. Никога! По никакъв начин!…“
Нищо не се бе променило, откакто Елиса му бе казала тези изгарящи думи.
Напрежението така стегна тялото на Хънтър в клещите си, че едва успяваше да си поеме дъх. Постави бавно Елиса на крака върху пясъка. Бяха застанали до завивките, които той така грижливо бе приготвил.
Най-накрая Хънтър заговори, но гласът му беше много по-груб, отколкото бе очаквал.
— Не се бой от мен — додаде той. — Кълна се пред Бога, че никога не съм искал да ти причиня болка.
Елиса не посмя да каже нищо. Просто затвори очи и се извърна настрана от Хънтър.
— Наистина ли ме мразиш толкова силно? — прошепна той.
Тя отвори очи.
— Мразиш ли ме? — попита дрезгаво той.
Елиса бавно поклати глава.
— Тогава защо трепериш и се извръщаш от мен, сякаш не можеш да понасяш дори да ме гледаш? — запита той. — Боже мой, ти дори не искаш да разговаряш с мен!
— Аз… — започна Елиса, но гласът й секна.
Обърна гръб на Хънтър и преглътна мъчително, опитвайки се да се овладее.
— По-лесно ще ми бъде да те мразя — прошепна тя. — Но не мога. Вместо това мразя себе си. Бях такава глупачка!
Клепачите на Хънтър трепнаха от болката в гласа на Елиса. Хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си.
С лице към него, но без да го гледа.
— Омъжи се за мен — напрегнато изрече Хънтър.
Елиса поклати глава. Макар да не каза нищо, думите й от онази вечер надвиснаха над тях като ехо на женския гняв.
„… Нищо чудно, че църквата иска момичетата да бъдат девствени, преди да са се омъжили. Иначе те никога не биха се съгласили на подобно страдание…“
Хънтър прекара пръсти с болезнена нежност по веждите на Елиса, после по бузите й. Сълзите й бяха полепнали по клепачите й като топъл дъжд.
— Не плачи, мила — прошепна Хънтър. — Бих предпочел да ме бичуват, отколкото да те видя отново да плачеш.
Елиса не му отговори.
Просто не можеше. Устните на Хънтър я докосваха нежно. Леките като полъх от криле на пеперуда целувки покриваха слепоочията й, бузите й, миглите й. Без да пророни нито дума той открадна сълзите й, преди да са успели да паднат.
В гърлото на Елиса заседна буца. Сърцето й туптеше бясно. По тялото й бягаха тръпки, които не можеше да овладее. Пръстите й се свиха с такава сила към дланите й, че ноктите й оставиха дълбоки следи.
„Той не ме обича.
А аз не мога да спра да го обичам.“
Елиса се чувстваше така, сякаш я разкъсваха на парчета. Искаше да побегне надалеч. Искаше да остане в прегръдката на Хънтър. Искаше да го отблъсне от себе си.
Но преди всичко желаеше да се потопи в целебния, опияняващ огън на ласките му.
— Не се бой — прошепна Хънтър до устните й. — Просто искам да…
Гласът му замря. Ако кажеше на глас това, което искаше, Елиса щеше да побегне от пещерата.
Затвори очи и се нарече петдесеторен глупак. После притисна Елиса нежно към гърдите си, залюля я бавно и започна да я гали по гърба с голямата си ръка.
— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма да те нараня. Моля те, мила! Не плачи!