Пени се усмихна изморено.
— Не се безпокой — добави Хънтър с нежен глас. — Морган и аз ще се оправим с онези братчета Кълпепър. Никой няма да ти отнеме дома.
Пени отново се усмихна, но напрегнатите бръчки покрай устата й не се скриха.
— Би ли ме извинила — рече Хънтър. — Трябва да проверя конете. Един Господ знае колко ни липсват коне. Всички ще останем пеша, ако някой забрави вратата на оградата отворена.
— Разбира се. Лека нощ, Хънтър.
— Лека нощ, госпожице. Можеш да спиш спокойно. Кълпепърови няма да направят нищо, преди да сме им свършили цялата работа.
— Какво?
— Може би от време на време ще стрелят от засада по момчетата, но те са разбойници, а не фермери. Не биха могли да различат главата на кравата от опашката й.
— Тогава защо искат Ладър Ес?
— Армията е по петите им, заради онова, което са направили след войната.
Изражението на лицето му не се промени, но в гласът му се появи такава нотка, която накара Пени да се радва, че не се казва Кълпепър.
— Ще ни изчакат да съберем конете и говедата — продължи Хънтър.
— И после?
Хънтър се усмихна бавно. Усмивката му не вещаеше нищо добро.
— После братята Кълпепър ще направят една голяма грешка — отговори той. — Така че, можеш да спиш спокойно. Седмици ни делят от стрелбата.
Хънтър се обърна и излезе навън. Очакваше да открие Елиса в плевнята да се суети покрай Леопард. За времето, откакто беше в Ладър Ес, Хънтър беше разбрал, че често, когато се чувстваше разстроена, Елиса отиваше при жребеца си.
А Хънтър беше напълно сигурен, че Елиса е разстроена. Беше видял объркването в очите й, което противоречеше на студенината на думите, с които беше излязла от кухнята.
Плевнята беше тъмна и пуста с изключение на Бъгъл Бой и Леопард. Хънтър запали фенера и тръгна по широката централна пътека. Жребците подадоха глави над вратите на яслите си, сякаш водеха някакъв таен конски разговор помежду си.
Бъгъл Бой изцвили тихо в поздрав към Хънтър. Леопард вдигна глава, вдъхна шумно миризмата на човека и отново отпусна глава над вратата на яслата.
Хънтър поговори за малко на двата коня, докато проверяваше храната и водата във всяка от двете ясли. Макар да не беше нужно, той добави още прясна вода, сено и зоб на животните, тъй като и двете бяха свършили доста работа през изминалата седмица.
Леопард прие присъствието на Хънтър в яслата си без излишен шум. Позволи му дори да прекара ръка по лъскавата му, мускулеста шия.
— Може би Палавка е права за теб — тихо каза Хънтър. — Може би се биеш, само когато ти предложат бой.
След едно последно потупване по пъстрия гръб на Леопард, Хънтър духна фенера и излезе от плевнята. Макар да беше говорил нежно с конете, на моменти погледът му ставаше направо свиреп.
Палавка сигурно беше отишла да танцува с любовника си, горчиво си помисли Хънтър.
Кръглата луна изливаше светлината си над земята, галейки мрака с хиляди едва доловими отсенки на сребърния цвят. Красотата на тази картина стисна сърцето на Хънтър.
Веднъж бе ухажвал Белинда под лунна светлина точно като тази.
А тя много пъти му бе изневерявала точно под същата пленителна светлина.
По коя ли от всичките тези едва забележими пътеки бе поела Палавка? И къде ли се срещаше с него? На земята на Би Бар или в Ладър Ес?
Известно време Хънтър остана неподвижен под лунната светлина. Прехвърли на ум плетеницата от пътеки, които започваха отвъд кухнята и зеленчуковата градина. Макар нито една от тези пътеки да не личеше ясно, те опасваха Ладър Ес и Би Бар като паяжина.
Ако човек стоеше на билото над Ветровития проход, сигурно можеше да държи под око всичките възможни пътища. А пълната луна предлагаше отлично осветление за зоркия наблюдател.
Дали Елиса нямаше да се изненада, когато го откриеше да чака завръщането й на билото?
А след това щеше да й скъса ушите, затова че поставяше на риск всичко, само заради малко ласки с любовника си.
Хънтър тръгна покрай плевнята с дълги, нетърпеливи крачки. После заобиколи голямата зеленчукова градина и се насочи покрай редовете овощни дръвчета, които пазеха нежните градински растения от студените пролетни ветрове. От дясната му страна като музика ромонеше потока, който минаваше покрай къщата. Запенената водна повърхност беше една течна противоположност на изящната сребърна светлина на луната.
Хънтър беше така сигурен в целта си, че за малко щеше да пропусне да я забележи. Тя се отдалечаваше от него покрай една от дългите лехи в зеленчуковата градина. Изглеждаше нереална, жена, изтъкана от лунна светлина и коприна, досущ сребърен дух, който не оставя следи по земята.