Чу същите звуци, които го преследваха постоянно, докато лежеше буден в леглото си. Тихо дишане, въздишка, шумолене на ленени чаршафи при всяко обръщане на Елиса.
Желанието го заля.
Хънтър не му обърна внимание. Започнал бе да става много добър в пренебрегването на настоятелния глад на собственото си тяло към това неподходящо момиче. Доста често напоследък му се отдаваше възможност да се упражнява в това.
Дори прекалено често. Под отказите му желанието растеше с всеки ден, с всяка минута, с всеки дъх, който поемаше.
Хънтър изруга необузданата си сексуалност и грабна карабината си. Тръгна навън и в движение вкара патрон в затвора. Претича по коридора и тръгна надолу по стълбите.
Както обикновено те скърцаха и пукаха при всяка негова стъпка.
Елиса беше права, че дори котка не би могла да се промъкне по тях, без да я чуят.
Опитът беше научил Хънтър, че, за разлика от кухненската врата, входната не скърцаше при отваряне.
Излезе от входната врата.
Подухваше хладен вятър. Хънтър потъна в сянката на стрехата. Бързо и безшумно заобиколи отзад къщата.
Нощният въздух щипеше със студа си голите му гърди. Вятърът миришеше на дъжд. Хънтър не забеляза студа на бурната есенна нощ. Вниманието му беше приковано в градината.
Пръстта белееше на лунната светлина.
А на фона на белотата й се размърда една сянка.
Един мъж.
Ако кучетата се бяха разлаяли, Хънтър просто щеше да вдигне пушката и да повали натрапника с един изстрел. Но кучетата не бяха вдигнали тревога, така че не можеше да бъде сигурен дали този човек е враг.
Хънтър измери разстоянието до плевнята и оттам до градината. Вятърът щеше да бъде на негова страна, защото щеше да заглуши стъпките му.
Но от къщата до плевнята нямаше никакво прикритие. Лунната светлина беше прекалено силна, за да може да притича.
Непознатият може би нямаше да се поколебае да стреля пръв.
Нямаше начин Хънтър да достигне до градината, без да се разкрие. От друга страна нямаше възможност да разпознае мъжа, без да го доближи.
Хънтър изчака малко с надеждата, че някой от кипящите облаци ще забули луната.
Ясното небе не се промени особено. Огромната есенна луна обливаше всичко в светлина.
Проклятие!
Хънтър прехвърли карабината в лявата си ръка и се затича с всичка сила през двора, като се насочи към плътната сянка покрай плевнята. На всяка крачка се ослушваше за специфичния звук, който съпровожда запъването на петлето на пушка или револвер.
Нито звук.
Като дишаше леко и беззвучно, Хънтър потъна в дълбоката сянка покрай плевнята. Започна да се промъква към задната страна на постройката. Оттам навярно щеше да види достатъчно, за да разбере кой си правеше предутринната разходка в градината на Елиса.
Нещо се размърда зад гърба му.
Хънтър се завъртя и едновременно с това измъкна револвера си.
Видя зад себе си черно-бялото куче и мушна оръжието обратно с едно бързо движение.
Виксън. Защо ли следваше него, вместо онзи човек, който и да беше той?
Кучето размаха опашка в мълчалив поздрав. На лунна светлина и при този вятър Виксън беше почти невидима, като се изключеха бдителните й очи.
Вятърът смени посоката си и задуха от градината към плевнята.
Хънтър се обърна и погледна Виксън. Ако нощният гост беше някой непознат, кучето неминуемо щеше да надуши миризмата му.
Виксън вдигна глава към Хънтър в очакване.
Който и да беше в градината, той не беше непознат в Ладър Ес. Не можа да реши дали това е хубаво или лошо.
Навярно защото Бил Морленд не беше непознат.
Хънтър отпрати Виксън с едно махване на ръката си.
Кучето го погледна разочаровано. Навярно се бе надявало да полудува на лунна светлина.
Хънтър му махна отново.
Виксън неохотно се обърна и затича към градината. Колито се движеше с увереността на животно, което не очаква никакви неприятни изненади в мрака.
Е, поведението му даваше окончателен отговор на колебанията му. Несъмнено кучетата познаваха нощния гост в градината.
Имаше само един начин да се разбере кой точно е той. И какво е намислил.
Хънтър понечи да тръгне към градината, но в последния миг зърна с крайчеца на окото нещо бяло.
Някой тичаше през осветеното от луната празно място между къщата и плевнята. Потрябва му по-малко от миг, за да разбере кой е. Женствената грация и водопада от руси коси можеха да принадлежат само на една личност.
Хънтър подпря карабината на стената на плевнята и зачака. Не му се наложи да чака дълго. Елиса беше бърз бегач.
Ръцете на Хънтър без предупреждение изскочиха от гъстата сянка и дръпнаха Елиса настрана от лунната светлина. Едната му ръка запуши устата й, за да предотврати евентуалния й вик. Другата му ръка се обви около тялото й.