Беше облечена в коприна. Платът създаваше усещане за хлад върху кожата му. А после топлината й премина през гладката материя и потъна в тялото му като полъх.
— Тихо — заповеднически прошепна Хънтър в ухото на Елиса. — Нито звук! Разбра ли?
Тя кимна.
Движението разпиля среброто на косата й върху голите ръце на Хънтър. Той си пое дъх с едва доловимо съскане, сякаш се беше изгорил.
Всъщност точно така се чувстваше.
— Стой тук и не мърдай, докато не те повикам — добави Хънтър, но гласът му не стигна по-далеч от ушите й.
Тя само поклати отрицателно глава.
— Ще стоиш тук — повтори Хънтър с много тих и много сериозен глас. — Не искам да те застрелям по грешка.
Елиса се поколеба. После бавно и неохотно кимна.
Хънтър вдигна длан от устата й, взе карабината си и я подаде на Елиса.
— В затвора има патрон — промърмори той.
Както преди, тя не обърна особено внимание на думите му.
— Внимавай да не ме застреляш по грешка — предупреди я той.
— Ами нарочно? — подразни го Елиса. Гласът й, обаче, беше тих като неговия.
Усмивката на Хънтър се бялна за миг като петно лунна светлина. Наведе се и целуна бързо, но яростно Елиса, с което изненада и себе си, и нея.
А после изчезна.
Елиса нетърпеливо се взря в забулената от облаци нощ. Знаеше, че Хънтър е там, една сянка сред другите, но не можеше да го види.
Нито пък знаеше защо е дошъл тук. Сигурна беше в едно — беше се събудила в мига, в който бе чула скърцането на стъпалата под стъпките му.
Този факт едва ли беше за чудене. Всеки път, когато Хънтър се наместваше в леглото в съня си, Елиса се будеше… ако, разбира се, приемехме, че изобщо беше заспивала. Хънтър нощ след нощ беше само на една нищожна крачка от нея, а това по един странен начин я правеше неспокойна.
Да не говорим за сънищата й.
Хънтър на няколко пъти погледна през рамо, за да се увери, че Елиса спазва даденото обещание. Най-сетне се убеди, че тя не го следва и изпусна безмълвна въздишка на облекчение.
За разлика от градината с билките и подправките, зеленчуковата градина беше пълна с множество места, където човек можеше да се скрие. Бобът, израснал високо по коловете, грахът, който се увиваше около подпорите си, избуялата повече от човешки ръст царевица — имаше много кътчета, които можеха да приютят натрапника.
Същият гъсталак пазеше и Хънтър.
По-тих от лунната светлина, по-безшумен от първите капки на дъжда, който беше завалял, Хънтър се промъкваше между редовете царевица. Силуетът му буквално се сливаше с този на високите растения покрай него.
Хънтър беше правил същото нещо толкова често през войната между Севера и Юга, че това се бе превърнало в нещо като негова втора природа. Но по време на войната го обкръжаваха множество войници в сини униформи.
Сега край него беше само нощта и един човек-призрак, който се сливаше със сенките на мрака.
Хънтър застина и се вслуша в нощта и надигащата се буря.
Не чу нищо друго, освен неспокойните пориви на вятъра и чукането на дъждовните капки по листата на растенията.
Хънтър бавно се наведе и прекара ръка по повърхността на земята, която му се бе сторила прекалено бяла. Приклекна на пети, поднесе пръстите си към устата си и близна леко.
Сол.
„Проклето копеле! — студено изруга Хънтър. — Почакай само да ми паднеш в ръцете!“
Вятърът се размърда като жена, която се обръща насън в леглото. Бобът в другия край на градината прошумоля.
Но не вятърът бе размърдал листата му. Беше мъж, който се целеше с револвера си към едно бледо петно, скрито в сянката на плевнята.
Елиса!
— Палавке, залегни! — изкрещя Хънтър.
Едновременно с това измъкна револвера си. Беше застанал в неудобна позиция и се опитваше единствено да сплаши противника си. Още преди да е стрелял, Хънтър беше сигурен, че ще пропусне целта си.
Надяваше се, че другият мъж също няма да уцели.
Изстрелите разцепиха нощта. Чу се вик, кучетата се разлаяха, каубоите се разкрещяха в бараката си. Хънтър побърза да презареди оръжието си и изруга така, че сигурно и гранит би се назъбил от думите му.
— Палавке? Добре ли си? — подвикна Хънтър.
— Да!
— Стой там! Кажи на хората да не стрелят, докато не са напълно сигурни в какво се целят!
Хънтър не изчака отговора на Елиса. Просто се втурна между царевиците по следите на сянката, която бе забелязал да изчезва надолу между лехите.
Преди още Хънтър да беше стигнал до края на градината непознатият достигна коня си, метна се на него и препусна. Тропотът на конските копита потъна бързо в шума на вятъра и дъжда.