— Познавам го по-добре от всеки друг — продължи Пени — и мога да кажа, че не би направил нещо подобно!
— Уискито променя хората — най-накрая се обади Хънтър.
— Не — упорито възрази Пени. — Бил не би извършил подобна злобна постъпка, без значение колко е пил.
— Не го взимай толкова присърце — въздъхна Елиса. — Градината беше по-скоро за удоволствие, но всъщност не е истински нужна за оцеляването ни.
Хънтър си спомни блясъка на сълзите, които бе забелязал в очите на Елиса, когато тя видя опустошената си градина. Знаеше, че сега Елиса казва само половината истина.
Градината беше нейният извор на спокойствие и удоволствие, едно тихо кътче сред една страна, която понякога беше много груба към жените.
Факт бе, че не бе успял да опази градината и това някак необяснимо го разгневяваше.
От друга страна кръвожадният й любовник имаше много по-голям принос в тази случка. Той познаваше добре ранчото и господарката му безкрайно по-добре… и по-интимно от него.
Пени хвърли към Елиса един продължителен и напрегнат поглед. После прехапа устни с такава сила, че зъбите й се отпечатаха върху кожата й и отиде да провери стъклените буркани, които весело къкреха в телена кошница, потопена в голям котел върху печката.
Последните зрънца в горната половина на пясъчния часовник тъкмо бяха изтекли.
— Остави това на мен — побърза да се намеси Елиса. — Разстроена си и не се чувстваш добре, а кошницата е тежка. Не искам да се изгориш.
Преди Пени да успее да възрази, Елиса се промуши покрай нея. Кухненските ръкавици в ръцете й бяха големи, дебели и похабени от продължителната употреба. Едва ли нещо друго би могло по-силно да контрастира с бледолилавата й рокля.
Хънтър се присегна иззад Елиса и взе ръкавиците от ръцете й. Уханието на розмарин, който се носеше от нея, му подейства като удар в лицето.
Шалът, който придържаше черната коса на Елиса, беше от ефирна лилава коприна, която подчертаваше бледозлатистия цвят на косата й. Гладката кожа с фини косъмчета по врата й контрастираше чувствено с шала, завързан по селски отзад на главата й.
Трябваше да я отучи да носи коприна и атлаз из ранчото, каза си Хънтър. Облечена в тях тя направо подлудяваше мъжете.
— Аз ще се погрижа за бурканите — рече Хънтър.
Елиса замръзна, хваната натясно между топлината на печката и силата на тялото на Хънтър.
— Няма нужда — отвърна тя. — Аз мога…
— Не ставай глупава — прекъсна я Хънтър с остър глас. — Къде да оставя бурканите?
— Сложи ги на масата. Благодаря.
Хънтър извади кошницата от голямата тенджера и я сложи на дългата, изподрана дървена маса. От стъклото се вдигаше пара и скоро бурканите бяха напълно сухи.
Пени и Елиса бързо напълниха бурканите със зелен боб, добавиха сол и вода и завиха капачките. При нормални условия Елиса щеше да прибави към боба лук или чесън, или пък някаква подправка, но този път в консервирането нямаше нищо нормално.
Днес консервираха всичко, което можеха, без да се интересуват дали е напълно узряло.
Щом разтворената сол достигнеше до корените на растенията в градината, те повече нямаше да узреят. Градината щеше да умре. След това зеленчуците щяха да изгният, освен ако не ги оберяха бързо и не ги консервираха на часа.
Елиса и Пени продължаваха да пълнят бурканите, а Хънтър за голямо учудване на двете жени спокойно започна да чисти най-дребните картофи, приготвяйки ги за консервиране. По-едрите картофи щяха да отидат направо в мазето заедно с лука, морковите, ряпата и тям подобните.
Елиса зави последната капачка и вдигна една от кошниците с буркани. Още не беше вдигнала тежкия товар на повече от един пръст от масата, когато ръцете на Хънтър се стрелнаха около нея и поеха тежестта. Елиса изпусна сподавено възклицание, което едва ли стигна по-далеч от ушите на Хънтър.
— Аз ще ги взема — рече той. — Ти нарежи боба.
Елиса също искаше да бъде така делова, както Хънтър, но гласът й просто не пожела да й сътрудничи. От допира на ръката на Хънтър до нейната дъхът й направо секваше, въпреки че той просто искаше да й помогне.
После Елиса погледна през рамо и срещна стоманения поглед на Хънтър. Желанието в тях беше така неприкрито, както силата на ръцете, които я бяха обхванали.
— Аз… аз не мога… — прошепна Елиса.
— Какво не можеш?
— Не мога да режа зелен боб.
— И защо?
— Току-що сложихме последния в бурканите.
— Ами грахът? — попита Хънтър.
Елиса нервно облиза устните си.
Внезапното присвиване на очите, с което Хънтър проследи езика й, беше така красноречиво, както и учестения й пулс.
— По-добре се промуши под ръката ми и започни да белиш граха — тихо й предложи Хънтър.