Елиса погледна към Хънтър, подмамена от смеха в гласа му.
Все още на лицето му грееше усмивка. Тя смекчаваше чертите на лицето му и го правеше толкова красив, че направо не можеше да откъсне очи от него.
— Тогава защо не си обрал чушките? — обади се Пени.
— Имам само едни ръкавици — кратко поясни той.
— А-ха! Заради лютия сок — досети се Елиса. — Сигурно направо пари.
— По-люти са от дъха на самия дявол — съгласи се Хънтър. — Жалко, че Мики е прогонил мексиканците ти, а братята Херера са прекалено заети, за да се занимават с градината.
— Аз имам доста ръкавици — заяви Елиса. — Ще ги донеса.
— Няма нужда — небрежно рече Хънтър.
— Не искам да се похабяват на вятъра.
— Няма да влязат в работа. Пратих Мики да обере малките дяволчета.
Елиса се опита да скрие усмивката си.
Не успя. Знаеше, че Хънтър наказва Мики за отношението му към мексиканците.
— Каза ли му да не търка очите си? — попита го Елиса.
— Два пъти. Веднъж, когато го пратих на работа. И втори път, когато започна да мучи, че го смъдят очите.
— Може би следващия път ще те послуша — рече Елиса.
— Съмнявам се — сви рамене Хънтър. — В сравнение с това момче всеки пън изглежда направо гениален.
Купчината изчистени тикви продължаваше да расте.
— Олеле! — възкликна Пени след известно време. — Имаме ли достатъчно подправки, за да приготвим пълнеж за пай от всичките тези тикви.
— Можем да направим лютеница от тикви, а също тиквено сладко и сушени тикви — промърмори Елиса. — А също и супа.
— Лютеница от тикви! — усмихна се Пени, въпреки тъгата, която спомените извикаха на лицето й. — Глория обожаваше лютеницата.
— Аз също. Никога не съм я правила от тикви, но… — сви рамене Елиса.
— Трябва да стане — намеси се Хънтър.
— Мислиш ли? — изненадано попита Елиса.
— Сигурен съм. Повечето рецепти са измислени, когато готвачът е имал прекалено много от един продукт и недостатъчно от друг. Лютеницата от тиквички едва ли се различава от обикновената.
— Значи няма да е лоша?
— Не.
— Навярно си прав — погледна го замислено Елиса.
Хънтър я изгледа изкосо.
— Аз също мисля, че е прав — обади се Пени. — Глория все повтаряше, че навиците, свързани с храненето, започват с онези продукти, които ги има под ръка.
— Добрата храна е като красотата — заяви Хънтър, като погледна към Елиса. — Въпрос на вкус.
— Ха! — възкликна Пени, замахна с ножа и с един удар разполови тиквата пред себе си.
— Има един „вкус“, който споделят всички мъже по света — добави тя със суров глас.
— Наистина ли? — учудено попита Елиса. — Какъв е той?
— Блондинките — лаконично отвърна тя.
— Не всички мъже — възрази Хънтър.
— Посочи ми поне един — предизвика го Пени.
— Аз. Предпочитам добрата, уравновесена жена с усмивка, която кара стаята да свети. Като твоята.
Пени го погледна изненадано. После се усмихна и доказа твърдението на Хънтър за светлината в стаята.
— Подобно на храната — продължи Хънтър, без да гледа към Елиса, — красотата е въпрос на работа с подръчния материал, вместо безпокойство какво имаш и какво не.
Този път беше ред на Елиса да разсече една тиква с един удар на ножа.
— Ти си добра жена — продължаваше Хънтър, без да откъсва очи от Пени. — Би трябвало да се спреш на някое от предложенията за женитба, които си получила от мъжете покрай теб.
Пени отново го погледна с изненада.
— Откъде знаеш?
Хънтър изгледа Елиса и отвърна:
— Не всички мъже се заслепяват от блясъка на слънцето в нечия руса коса.
Усмивката на Пени повехна.
— Онзи, когото имам предвид, беше заслепен — рече тя. — А за мен само той има значение.
Следобедът всички с изключение на Пени, която все още не се чувстваше добре, изоставиха кухненската и градинската работа, и излязоха да прибират добитъка. Лефти беше пристигнал в галоп с новината, че на юг, край блатото има голям табун мустанги. Възможността беше прекалено добра, за да я пренебрегват.
Недостигът на коне беше много по-важен от необходимостта да се консервират зеленчуци. Каубоите имаха само по един-два коня за смяна на човек. Трябваха им поне по шест, като се имаше предвид колко груба беше работата по събирането на говедата от хълмистата земя на Ладър Ес. В горещи дни като този всеки можеше да измори по осем коня, стига да ги имаше.
Морган яздеше заедно с Хънтър и Елиса в търсене на мустанги. Ако Хънтър искаше да каже нещо, обръщаше се към Морган. През останалото време царстваше тишината. Тримата бродеха из горещата, хълмиста равнина покрай блатото, търсейки следи от мустанги.
Елиса беше напълно доволна, че не й обръщат внимание. Острият край на езика на Хънтър не беше никак приятен, а от миналата вечер не се бе срещала с нещо друго, освен с него.