Елиса не го чу. Досега не го бе приемала напълно, но сега, след като знаеше името й, нещата изглеждаха много по-истински.
Хънтър бе обичал една жена. Беше се оженил за нея. Тя беше умряла.
Сега сърцето му беше погребано заедно с нея.
— А Кейс? — бързо попита тя. — Кой е той?
— По-младият брат на Хънтър.
— Той също ли е умрял?
— Не, госпожице, макар че доста Северняци положиха големи усилия.
— И ти в това число?
Морган поклати глава.
— Дължа живота си на братята Максуел — простичко отвърна той. — А когато дойде подходящо време им помогнах така, както те на мен.
— Как?
— Помогнах на Кейс да се промъкне в затвора, където държаха Хънтър. Кейс свърши останалата работа.
Елиса се сви при мисълта за заключения в затвора Хънтър. Военните затвори бяха известни с лошото си отношение към обитателите си.
— Може би Кейс е бил буйна глава преди войната — продължи Морган, — но накрая се беше излекувал напълно. Сега вече е истински мъж.
— Ами преди войната? — попита Елиса. — Тогава ли ти е помогнал Хънтър.
Морган кимна.
— Какво се случи? — попита Елиса.
Морган въздъхна, намести се по-удобно в седлото и дръпна юздите на коня си, за да го завърти в друга посока, така че да вижда по-добре блатото.
— Беше доста преди войната — тихо каза Морган. — Едни бели боклуци в Тексас бяха намислили да ме закачат на един клон, само за да видят колко дълго ще ритам.
Елиса ужасена се извърна към Морган. Той поглеждаше подред към билото на хълма и към блатото.
И се усмихваше като човек, който се радва на приятен спомен.
— Хънтър мина наблизо и заговори онези момчета — добави Морган. — Изобщо не вдигна много шум. Отне му по-малко от минута, за да разбере, че не съм направил нищо, че да заслужа бесилката.
Елиса вцепенено гледаше Морган.
— Хънтър направи някакъв знак и Кейс излезе от храстите, точно зад онези момчета.
— И те те пуснаха да си вървиш? — предположи Елиса.
— Не, госпожице. И шестимата посегнаха към револверите си.
— Шестима? — зашеметено попита Елиса.
Морган кимна.
— Кейс е бърз в ръцете като брат си. Когато стрелбата спря двама от Кълпепърови бяха мъртви, а останалите бяха ранени и търсеха къде по-далеч да се скрият.
— Братята Кълпепър? Същите, които са тук?
— От същата фамилия, но от друг клон. Благодарение на Хънтър от този ден живея втори живот. Пак от същия ден започнаха проблемите му с братята Кълпепър. Но тези проблеми ще свършат тук, помнете ми думата.
— Какво искаш да кажеш? Нима Хънтър е дошъл тук, защото е знаел, че Кълпепърови са…
Морган вдигна ръка, за да накара Елиса да замълчи. Тя проследи погледа му към отсрещното било, където Хънтър лежеше почти напълно скрит сред опърлената от слънцето трева и ниските храсти.
Чуваше се далечен тропот на копита.
— Гръм и мълнии! — изруга Морган. — Нещо е подплашило мустангите.
С тези думи той сграбчи юздите на Бъгъл Бой и пришпори коня си.
Хънтър пресрещна Морган на половината път надолу към долината. Метна се на гърба на Бъгъл Бой, сякаш по цял ден с това се занимаваше — да възсяда коне в галоп.
— Пресечи им пътя към планината! — подвикна Хънтър. — Ние ще подкараме конете към ранчото.
Морган махна, че го е разбрал.
— Внимавай за братята — предупреди ги Хънтър. — Нещо е подплашило онези коне.
Морган му отправи в отговор една вълча усмивка. Несъмнено имаше желание да срещне един-двама Кълпепърови. После пришпори коня си.
— Стой близо до мен — обърна се Хънтър към Елиса.
След това пришпори коня си, преди тя да е успяла да му отговори.
14.
Дългокраката кобила препускаше със силен тропот след коня на Хънтър, а Елиса беше заета повече с това как да се задържи на седлото, отколкото с мисли за евентуалната среща с Кълпепърови. Кобилата с трудност следваше Бъгъл Бой, но поне стъпваше уверено.
В момента пъргавината имаше по-голямо значение от скоростта. Препускането по ръба на блатото беше опасно занимание. Теренът се сменяше без предупреждение от мек в твърд и обратно. Невинната туфа трева можеше да крие кална локва или бабуна, или дори парче скала.
Всяка една от тези три клопки можеше да събори коня и да изхвърли ездача от седлото.
Изсушената от слънцето трева се носеше под краката на кобилата със зашеметяваща скорост. Елиса наведе ниско глава, присви очи, за да прогони сълзите, предизвикани от вятъра и подкара кобилата така, както се бе научила да го прави в Англия, когато братовчедите й я гонеха вместо лисица.
Въпреки че вятърът свиреше в лицата им, скоро конските гърбове лъщяха от пот. Споменът за блатото с изобилната му вода и ятата птици изглеждаше само един мираж, предизвикан от жегата над сухата земя.