Без да поглежда към Елиса и дори без да дава знак, че е забелязал присъствието й, Хънтър свали юздата и седлото от предишния мустанг и се насочи към новия кон.
— Хънтър? — подвикна Елиса. — Трябва да поговорим.
Той спря и погледна през рамо към нея.
— По-късно — лаконично отвърна той. — Зает съм.
— Става дума за липсващите коне.
— Ето затова съм зает. Обяздвам нови коне, за да попълнят липсващата бройка.
— Ще ни отнеме само няколко минути.
— Това значи още един обязден мустанг, Палавке.
След тези думи Хънтър продължи пътя си към мястото за оседлаване в далечния край на корала.
Елиса насочи Леопард към портата на корала.
Преди Хънтър да разбере какво става, Леопард прескочи оградата и се закова на място пред него.
„Проклето да е безразсъдството й! — ядосано си каза той. — Някой ден ще насочи жребеца си към прекалено висока преграда и двамата ще завършат скока си на куп от другата страна.“
Но всъщност не това дразнеше истински Хънтър и той добре го разбираше.
Искаше Елиса толкова силно и същевременно се мразеше за желанието си до такава степен, че се разгневяваше само като я погледнеше. Преследваше го спомена за смеха й, след като студената вода я беше обляла.
Представяше си зърната й, ясно очертани под тънката мокра блуза и огънят пламваше в гърдите му.
— Става дума за Бил — поясни Елиса. — Безпокоя се за него.
Хънтър усети как гласа й се смекчи при споменаването на името на Бил и забеляза загрижеността в очите й. Това беше последната капка в пълната вече с гняв чаша.
— И какво толкова е станало с този крадец на коне и говеда, с това копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър, че си се загрижила за него? — провлечено подхвърли Хънтър.
— Не можем да докажем, че именно Бил е откраднал добитъка.
— Какво доказателство ти трябва, момиченце? Самопризнание ли? Демонстрация стъпка по стъпка как точно го е направил? Или изстрел от засада в гърба ти?
— Бил никога не би ме наранил — настойчиво възрази Елиса. — Не го познаваш толкова добре, колкото мен. Страх ме е…
— Не бих и желал. Винаги съм предпочитал жените — ядно изрече Хънтър.
Елиса дори не забеляза намека му. Просто продължи да му говори.
— … че може би бандата го държи в плен — завърши тя.
— Пленник ли? Не пленник, а юда!
— За мен това е единственото разумно обяснение.
— Не можеш да видиш истината, дори когато е дошла на крака при тебе и те заплюва в лицето! Добрият стар Бил те краде посред бял ден!
— Не! Той има нужда от помощ!
— Има нужда от куршум!
Елиса срещна суровия поглед на Хънтър и си спомни неподправената омраза, която той хранеше към всичко, свързано с братята Кълпепър.
„… крадец на коне и говеда … копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър…“
— Не — възрази му тя с равен глас. — Няма да ти позволя да нараниш Бил. Чуваш ли ме? Не го наранявай!
Хънтър й хвърли пълен с презрение поглед.
А после се зачуди защо ли симпатични кокетки като Белинда и Елиса си губеха ума по мошеници два пъти по-стари от тях, които по една случайност им бяха съседи.
Хънтър бързо се приближи до Леопард. После заговори така, че само Елиса да го чува.
— Престани да ми ходиш по петите и да носиш коприна — просъска той с леден глас. — Ако исках това, което ми предлагаш, щях да дойда да те пазя самият аз, а не да пращам Морган.
— Не съм…
— Напротив, точно така правиш — прекъсна я той. — Момчетата се смеят в бараката и само затова говорят — люлееш задник насам-натам, ближеш устни, а погледът ти говори „ела по-насам“.
— Не правя нищо подобно!
— Това наистина би било нещо ново за мен и момчетата — възрази й Хънтър. — Махай се, Палавке! Щом реша, че искам да взема онова, което ми буташ в лицето, ще ти се обадя.
Елиса се изчерви от смесеното с гняв смущение. Не беше предполагала, че интересът й към Хънтър е предмет на разговори в бараката на ратаите.
— Морган! — излая Хънтър. — Отвори портата.
Вратата се отвори със скърцане зад гърба му.
— А сега разкарай този шарен кон от пътя ми — каза й Хънтър. — Имам по-важна работа за вършене от празните приказки с една кокетка.
Елиса изгледа Хънтър продължително. В него нямаше нито милост, нито намек, че би се размекнал, дори ако заплачеше за Бил.
В такъв случай щеше да действа сама, реши тя.
Без дори да погледне към отворената врата, Елиса насочи Леопард към широката ограда от храсти. Жребецът я прехвърли като елен и остави Хънтър да се поти в прахоляка.
15.
Елиса се промъкваше надолу по стълбите със затаен дъх. На всяка стъпка се молеше Хънтър да е толкова изтощен от обяздването на мустангите, че да не се събуди.