Ако се събудеше, дано тогава да сбъркаше скърцането и пукането на стълбите с възраженията на къщата срещу мъглата, която попиваше в дървениите.
Мисълта да се изправи срещу Хънтър, след като той бе смачкал гордостта й в корала, караха Елиса едновременно да изпитва жега и студ.
Не трябваше да мисли за Хънтър и за каубоите, които се смеят в бараката си. В сравнение с това, което ставаше с Ладър Ес, случилото се беше просто една дреболия.
Въпреки това Елиса не искаше да се среща с Хънтър. Не беше сигурна дали просто ще го пренебрегне или ще насочи пушката си в лицето му, за да го види как се поти.
Втората възможност изглеждаше много по-примамлива.
Не трябваше да мисли за Хънтър.
Едва когато вратата на кухнята се затвори зад гърба й, Елиса се отпусна и въздъхна облекчено. Беше се измъкнала от хапливия си пазач.
Побърза да прекоси откритото пространство между къщата и плевнята. Огромната луна с цвят на узряла тиква висеше ниско в небето. Имаше няколко самотни облака, изостанали след бурята от предишната вечер. Въпреки размера си луната хвърляше оскъдна светлина. Онези лъчи, които достигаха до земята, потъваха в ниската мъгла, която се беше прилепила към всяка низинка, към всяка гънка или долчинка.
Нещо студено побутна пръстите на Елиса. Тя приглуши сепнатия си писък и погледна надолу.
Виксън я погледна и размаха опашка с надежда.
— Не — прошепна Елиса. — Върни се да пазиш плевнята.
Виксън наведе глава настрани, поколеба се, после се обърна и затича обратно към плевнята.
Елиса погледна към бараката на ратаите. Слабият вятър караше струйките мъгла да танцуват като сребърни пламъци. От прозореца не се виждаше дори искрица светлина. Беше станала дори преди Гимп.
Елиса бързо отиде в плевнята, оседла Леопард и се насочи към Ветровития проход. Беше облечена в черния си костюм за езда, с черно каубойско наметало, а косата й беше скрита под черен шал. С тези дрехи едва ли можеха да я забележат дори там, където нямаше мъгла.
Вътре в мъглата тя беше практически невидима.
Никога пътят до ранчото на Бил не й бе отнемал толкова много време. В добавка към мъглата тя използваше всяка възможност да се прикрие в нощта.
Нямаше как да разбере дали бандата на Кълпепърови беше оставила някой да наблюдава Ветровития проход.
Времето оправда надеждите на Елиса. След като премина през прохода, мъглата стана още по-гъста. От опит, обаче, знаеше, че времето едва ли ще остане мъгливо след като се разсъмне. Дотогава трябваше да се е прибрала в ранчото.
А с нея трябваше да дойде и Бил Морленд.
Елиса се страхуваше какво ще се случи, ако Хънтър посрещне Бил с пушка в ръка.
Не трябваше да забравя обвиненията, които Хънтър му беше отправил.
Елиса потрепери при спомена за израза в очите му, когато преди няколко дни Хънтър се бе прицелил в Аб Кълпепър.
Омраза!
Хънтър се беше заканил да застреля Бил. Елиса се страхуваше да не го застреля още щом го види, както би сторил с всеки четирикрак паразит, който краде телета.
Не можеше да позволи това да се случи. Бил не заслужаваше да умре, само защото не беше си помръднал пръста да й помогне.
През всичките онези години, преди да замине за Англия, той се бе държал толкова добре с нея.
Елиса решително насочи Леопард през редеещата тъмнина. Ако някой бандит пазеше подхода към колибата на Бил, едва ли беше забелязал призрачното преминаване на Леопард.
Елиса напрегнато гледаше пред себе си за някакъв признак на светлина. Не се виждаше нищо. Слезе от коня и завърза Леопард за един храст. Много предпазливо се промъкна близо до клозета зад колибата.
Само на два-три метра от клозета растеше един гъст храст. Елиса се сви и се сля с очертанията на храста, както я бе учил да прави самият Бил, когато двамата ходеха на лов.
Елиса облиза устните си, сви ги и изсвири тихо. В отиващата си нощ се чу ясната, мелодична песен на славей. Бил я беше научил да свири като славей още преди години, когато тя беше малко момиче, а сребърният смях на майка й огласяше цялата къща.
В колибата не се видя светлина в отговор на изсвирването й.
Никой не извика името й.
Елиса нервно погледна към небето. Звездите вече не се виждаха. Източният хоризонт тлееше в блед прасковен цвят.
Елиса изсвири отново мелодията на славея.
Нищо не се случи.
Може би Бил беше препил и сега спеше прекалено дълбоко, за да я чуе?
Облиза устните си, които бяха пресъхнали като кърпа за лице, сви устни и изсвири отново. Песента на лъжливия славей за трети път се разнесе край колибата.