Не се видя светлината на фенер.
Над източния край на небето зората сгъстяваше розовия си цвят.
Елиса чакаше.
И чакаше.
Тъкмо когато беше решила да се предаде, предната врата на колибата проскърца. Един мъж излезе отвътре и се насочи към клозета.
Бил!
Елиса се отпусна облекчено.
Бил се приближи до клозета с колебливите стъпки на човек, който е препил или просто недовижда в утринния здрач. Неуверените му крачки някак си го отведоха покрай клозета към гъсталака.
— Насам — прошепна Елиса. — Аз съм!
— Исусе! Палавке, ти ли си? — просъска Бил. — Нали ти казах последния път да не идваш тук! Върви си у дома!
Елиса се опита да различи изражението на лицето му. Онова, което видя в пробуждащата се светлина не я успокои ни най-малко.
Очите му бяха кръвясали.
И гневни.
Но, преди всичко, изплашени.
— Същата си като майка си — прошепна разгневено Бил. — Безразсъдна до мозъка на костите си! Махай се оттук!
— Ела с мен — подканващо прошепна Елиса. — Имам нужда от теб.
— Върви си у дома!
Въпреки че гласът на Бил беше мил, в изражението му нямаше нищо подобно.
— Бил…
— Върви!
— Не — възрази тихо, но твърдо Елиса. После се изправи. — Много от кравите на Ладър Ес бяха откраднати. Липсват много коне. Всички следи водят към…
— Виж ти, виж ти — чу се непознат глас откъм гърба й, — какво си имаме тук? Някой е донесъл на Аб първокачествено женско месо.
Бил се спъна и падна върху Елиса. Тежестта на Бил я събори и я претърколи настрана от непознатия.
— Бягай! — яростно прошепна Бил.
Този път Елиса не възрази. Обърна се и хукна.
Само след три крачки една желязна мъжка ръка я стисна за мишницата. Елиса простена от болка. Аб Кълпепър със сила я завъртя към себе си. Беше висок, кокалест и имаше светли очи, които сякаш тлееха в сумрака. Един поглед в тези очи накара стомаха на Елиса да се преобърне.
— Наистина първо качество! — повтори Аб.
— Пусни ме! — дръпна се Елиса.
— Не бързай толкова, девойче. Не трябва да си тръгваш така бързо и толкова разочарована, само защото стария Бил е прекалено пиян, за да се позабавлява с една дама.
— Пусни ме! — процеди Елиса през зъби.
— Нито едно момиче не е казвало на Аб Кълпепър, че не може да се справи при случай — провлечено заяви Аб.
Елиса инстинктивно погледна към Бил, защото знаеше, че сама няма да се справи с Аб.
Никъде близо до ръцете на Бил не се виждаше оръжие.
Студ се прокрадна в душата на Елиса. Бил едва ли щеше да й помогне повече, отколкото през последните два месеца, тоест никак.
След това Елиса осъзна, че Бил гледа покрай нея, сякаш тя вече нямаше никакво значение. Сляпата, безпомощна ярост на лицето му й казаха повече, отколкото можеха да го сторят думите.
Тя се обърна, за да проследи погледа на Бил.
Братята Кълпепър изникнаха от сумрака един по един. Първо единият брат. После друг. После Гейлорд. Бяха на не повече от три метра от Бил. Високи, жилести, със светлосини очи. Всичките Кълпепърови си приличаха като грахови зърна.
Или, може би, като дяволите в ада.
— Кажи здрасти на момчетата — подкани я Аб.
— Пусни ме — някак отвлечено каза тя.
Аб се усмихна.
Стомахът на Елиса отново се преобърна. Жестокостта в изражението на Аб беше заплашително ясна.
Може би на Гейлорд Кълпепър му липсваше част от човечността му. Аб изобщо нямаше душа.
— Не обръщайте внимание на Бил — посъветва ги Аб. — Напоследък е станал раздразнителен. Сигурно идва от това, че си няма момиче за мушкане.
От побелелите устни на Елиса не излизаше нито един звук. Видяното й подсказваше, че думите няма да й донесат нищо добро. Бандитите държаха Бил на мушка.
Трябваше само да дръпнат спусъка.
Аб проследи погледа на Елиса и се усмихна. Натиска на пръстите му върху ръката й се отслаби малко.
Елиса нямаше къде да бяга. Дори да побегнеше, мъглата вече се вдигаше и нямаше да я скрие.
Нямаше никакво прикритие.
Нямаше къде да се скрие.
Аб дръпна рязко шапката на Елиса със свободната си ръка. Ленената й коса заблестя на светлината.
— Така си мислех — отбеляза Аб със задоволство. — Значи ти си тази кучка Палавка.
— Казвам се Елиса.
Изражението на лицето на Аб подсказваше, че не го интересува името й.
— Да влезем в колибата — усмихнато предложи Аб. — Имаме да вършим бизнес.
Бил изгледа свирепо Аб.
Аб дори не го забеляза. В момента го интересуваше само момичето с ленената коса и упоритите синьо-зелени очи.
— Нямаме никаква работа заедно — възрази Елиса.
— Е, не бързай толкова, девойче. Може бизнесът ми да ти хареса — лукаво рече Аб.
— Закъснявам. Чакат ме в ранчото.