— Точно за това искам да поговорим.
— Какво?
— Най-сетне имаш възможност да се отървеш от Ладър Ес — нетърпеливо поясни Аб. — Напълно доброволно и законно. Ония янки със сините дрехи няма да имат за какво да плачат.
— Не.
— Давам ти трийсет долара — заяви Аб. — Това е моето първо и последно предложение.
Елиса го погледна така, сякаш беше луд. С трийсет долара не можеше да купи само корала на Ладър Ес, да не говорим за цялото ранчо.
Елиса извърна погледа си настрана в мига, в който срещна очите на Аб. Беше направо ужасяващо да срещнеш погледа му.
— Не — дрезгаво отвърна тя.
От сумрака изникна четвърти човек. В едната си ръка държеше револвер, а в другата — пушка. Стоеше на доста голямо разстояние от братята Кълпепър. Стоеше и чакаше.
В позата му нямаше признаци на нетърпение. Нямаше нищо и от дивата похот изписана по лицата на Кълпепърови. Спокойната готовност на тялото на този мъж беше по-опасна от оръжията, които държеше в ръце.
Елиса почувства с необикновена яснота, че четвъртият мъж е по-опасен от останалите братя, взети заедно. Беше толкова сигурна в това, колкото в собствения си препускащ пулс.
„Мили Боже, какво направих! — запита се тя с недоумение. — Бил не беше нищо повече от затворник на тези разбойници.“
Сега тя също се беше присъединила към него.
Мисълта, че ще бъде оставена на милостта на подобните на Аб Кълпепър, сви болезнено стомаха й. Без да престава да мисли, тя дръпна ръката си и отстъпи извън досега на Аб.
Движението й беше толкова бързо, че свари Аб неподготвен. Той посегна да я сграбчи, но Гейлорд го спря.
Аб погледна през рамо. Каза нещо злобно на брат си. После си замълча.
Елиса се обърна към Бил, докато отстъпваше към Леопард.
— Ела с мен — подкани го тя. — Пени се безпокои за теб. Нуждаем се от теб.
Бил поклати отсечено глава.
— Върви си и не се връщай. Махай се!
Елиса не му възрази. Изкатери се на Леопард и го подкара в галоп.
Тъкмо се поздравяваше с успешното си бягство, когато забеляза това, което братята Кълпепър несъмнено бяха видели преди нея.
Малко по-напред и отдясно на нея сред храстите и камъните надничаше дуло на пушка.
Елиса премина в галоп, но цевта дори за секунда не престана да следи всяко дихание на Аб. Който и да стоеше от другата страна на дулото, не беше приятел на Кълпепърови.
Навярно беше Хънтър. Все пак беше я чул как слиза по стълбите.
Част от нея му беше много признателна.
Друга част, обаче не искаше нищо друго, освен да избяга по-далеч от язвителната лекция, която със сигурност щеше да получи от Хънтър. Елиса се приведе над шията на Леопард и го подкани да върви по-бързо.
Въпреки желанието си да избяга от това място час по-скоро, тя задържаше големия жребец с далеч по-бавна крачка от желаната от нея. Може би беше неразумна, както я бе обвинил Бил, но изобщо не смяташе да се самоубива.
Едва ли същото можеше да се каже за Хънтър. Настигна Елиса, още преди да беше стъпила на земята на Ладър Ес.
Откритата ярост в очите му й подсказа, че ще е най-добре да се скрие в миша дупка.
Фактът, че не й каза нито дума, докато не наближиха къщата на ранчото само правеше нещата още по-лоши.
Хънтър рязко насочи Бъгъл Бой пред Леопард, за да принуди петнистия жребец да спре.
— Спри! — студено й заповяда Хънтър.
Елиса се подчини с видима неохота.
— Мислех, че ако поговоря с Бил… — започна тя.
— Да поговориш? Така ли му казват момичетата по вашия край? — язвително я прекъсна Хънтър. — Е, сега вече ми стана много по-леко.
— … той ще разбере колко отчаяно е положението на Ладър Ес — побърза да продължи Елиса — и ще ни помогне или поне няма да ни пречи. Не знаех, че…
— Нищо друго не си знаела, освен че те е досърбяло, а той е бил мъжът, който да те почеше — прекъсна я Хънтър.
— За какво говориш?
— По дяволите! — изруга с отвращение Хънтър. — Говоря за една девойка и за съседа й, който е достатъчно стар, за да й бъде баща.
— Бил не е виновен, че не може сам да се справи с бандата на Кълпепърови — отвърна тя. — За Бога, та ти не би го взел дори да имаше седем ръце!
Фактът, че Елиса защитаваше Бил разяри Хънтър. Ситуацията прекалено силно му напомняше за тирадите, които Белинда произнасяше всеки път, щом нещо не ставаше както тя иска. Все още чуваше в главата си как покойната му жена обвинява съпруга си, войната, Тексас, децата, обвинява всичко на земята, освен себе си за това, че не е щастлива.
— Същата си като Белинда — изръмжа Хънтър. — Изобщо не ти пука за хората, които зависят от теб. Не те интересуват отговорностите ти. Грижиш се само за женския си сърбеж и за това да бъде добре почесан, а другото да върви по дяволите.