Елиса премигна, сепната от неочаквания обрат на разговора.
— Затова избяга при съседа — продължи Хънтър, — като изложи на риск всичко, включително собствения си глупав живот. Но дали изобщо би се вслушала в гласа на здравия разум?
— Аз…
— Не, по дяволите! — свирепо извика Хънтър. — Ще продължиш да се промъкваш на пръсти, за да се срещаш със съседа и докато се търкаляте в тревата с него бандата на Кълпепър ще се гаври с децата ти, а после ще ги продаде на команчите.
Елиса най-сетне проумя какво й казва Хънтър. Повдигна й се.
— Хънтър… — дрезгаво додаде тя.
Той дори не я чу. Беше потънал в ада на миналото, ад, който го преследваше всеки ден от живота му.
— А Кълпепърови накрая се добраха до самата Белинда — продължаваше Хънтър. — Предполагам, че след като са свършили, тя е била доволна, че ще умре. Тед и малката Ем навярно също са щели да предпочетат смъртта. Нямали са късмета на майка си. Минали са дни. Като си помисля как братята Кълпепър са влачили малката Ем…
— Хънтър, спри!
Хънтър затвори очи. Мълчаливо овладя яростта в душата си.
Когато отвори очи, той се озова в настоящето, вместо в разрухата на миналото. Погледна надолу. Пръстите на Елиса се бяха обвили около китката му в болезнена хватка.
— Няма да си помогнеш, като се измъчваш — настойчиво рече Елиса. — Това е вече минало, Хънтър. Те са мъртви, а ти си жив. Страданията ти няма да им помогнат с нищо.
Хънтър бавно вдигна очи към лицето на Елиса.
— Не бях там, когато са имали нужда от мен — додаде той с дрезгав глас. — Децата ми са умирали, а аз дори не съм бил там.
— Съжалявам — прошепна Елиса. — О, Хънтър! Толкова съжалявам!
Наистина й беше мъчно. За децата. За мъртвата му жена. За Хънтър.
И за нея самата.
Най-сетне проумя защо Хънтър не си позволяваше да я обича. Не беше затова, че бе обичал много първата си жена.
Беше защото тя му бе изневерила.
Хънтър измъкна рязко ръката си от дланта на Елиса, сякаш докосването й го отвращаваше.
— Престани да се срещаш с Бил — рязко й каза той. — След като заровя онези бандити, ако искаш се премести да живееш при него. Но не по-рано.
— Аз не съм Белинда. Обичам Бил, но не по този начин.
Хънтър изви устни, за да покаже, че не й вярва.
— Видях четирима от бандата на Кълпепърови. — Имаше ли още?
Елиса искаше да продължи спора за разликите между нея и Белинда, но изражението в очите на Хънтър й подсказа, че едва ли точно сега беше подходящото време.
Може би утре?
Или вдругиден?
Може би тогава Хънтър щеше да прояви повече сговорчивост.
Може би дотогава очите му нямаше да изглеждат като два черни къса от самия ад.
— Не видях други Кълпепърови — отвърна Елиса. — Обаче имаше един друг човек.
Хънтър я гледаше с изнервящо напрежение.
— Мисля, че той е най-опасен от всичките — добави тя.
— Познаваш ли го?
— Не. Не по име.
— Тогава как разбра, че е опасен?
Елиса бавно изпусна дъх. Смъртоносният мраз в гласа му беше започнал да се топи.
— По начин, по който не се движеше — поясни просто тя.
— Какво значи това?
— Повечето мъже мърдат, пристъпват от крак на крак, играят си с мустаците си или с колана си.
Хънтър чакаше без да помръдва. Пълната му неподвижност напомниха на Елиса за онзи мъж.
— Онзи човек не помръдваше, като изключим дишането му — продължи Елиса. — Не беше изплашен, нито кръвожаден, изобщо нищо не се четеше на лицето му. Просто беше… готов.
— За какво?
— За каквото дойде. Щеше да го приеме, без да трепне. Сякаш нищо не може да го достигне, освен смъртта, а тя като че ли не го плашеше. Като теб, когато дойде за първи път в ранчото.
Бъгъл Бой изпръхтя и се дръпна малко.
Хънтър не му обърна внимание. Фактът, че беше пропуснал един от мъжете, заобиколили Елиса, силно го обезпокои.
— Не го видях — рече той.
— Стоеше настрана от Кълпепърови.
— Как изглеждаше?
— Беше…
Гласът на Елиса секна. Тя погледна към Хънтър.
— Изглеждаше като теб на ръст — продължи тя най-накрая. — А може би ми е напомнил за теб, защото носеше части от конфедерална униформа.
— С дясната ръка ли стреля или с лявата?
— В едната си ръка държеше револвер, а в лявата карабина.
Хънтър се усмихна леко.
— Нищо чудно, че не е бил обезпокоен.
— И носеше мокасини — добави Елиса.
— Мокасини ли? — попита я Хънтър с рязък глас.
— Да. Носеше високи до коленете мокасини. Украсени с ресни като на апахите.
Елиса наклони глава настрани, за да обмисли по-добре нещо, което току-що й се бе мярнало.
— Не мисля, че някой друг го видя — добави тя най-накрая. Той просто се появи в края на един върбалак, точно когато мъглата се вдигаше.