— Мокасини с ресни — тихо повтори Хънтър. — Проклятие!
Елиса го изгледа учудено. В гласът му имаше смесица от емоции, които я заинтригуваха. Привързаността беше една от тях. Друга беше уважението. Третата беше очакването.
Но най-изненадващо от всичко беше състраданието в гласа му.
— Познаваш ли го? — додаде Елиса.
— Може би. Много хора носят мокасини.
— Не чак толкова много, все пак.
— Самият аз ги предпочитам, когато ходя на разузнаване.
— Кой е той?
— Ако е човекът, за когото го мисля, ти си напълно права. Това момче изобщо не се страхува от онова, което ще се случи.
16.
Същата нощ, доста след като всички си бяха легнали, едно стъпало изскърца леко под тежестта на Хънтър.
Той изруга мислено.
Изчака, затаил дъх, за да чуе дали Елиса ще се събуди. Ако го беше чула шумовете от стаята й щяха да я издадат.
Не чуваше нищо, освен ритмичните удари на сърцето си и свиренето на студения есенен вятър в стрехата.
Хънтър внимателно възобнови слизането по стълбата. Премина безшумно през кухнята и бързо прекоси двора в посока към плевнята.
Макар че над планината се бяха струпали черни облаци, над ранчото беше ясно и ярките лунни лъчи осветяваха всяка негова стъпка.
На тази светлина сигурно можеше да види клеймо на говедо от десет крачки.
По-добре щеше да бъде бурята да престане само да се кани и да скрие най-сетне небето.
Нямаше време да чака бурята да скрие луната. След като чу разказа на Елиса за мъжа с високите до коляно мокасини, който се бе появил в ранчото на Бил, Хънтър реши да опита да се срещне с него, независимо дали ще бъде ясно или ще има буря.
Хънтър вървеше бързо и предпазливо в нощта. Мокасините му не издаваха никакъв шум при допира си със земята. Пое по първата следа към Би Бар, която се мярна пред очите му.
Колко ли пъти Елиса беше сновала по същата пътека? Тази мисъл с нищо не допринасяше за доброто му отношение към Бил Морленд.
Хънтър беше все още на земята на Ладър Ес, когато някой се обади тихо зад гърба му.
— Чудесно време за разходки.
Хънтър замръзна на място. После се обърна и се усмихна.
— Здравей, Кейс. Чудех се дали не си се изгубил.
— По-лесно мога да се изгубя през деня.
Хънтър се усмихна и потупа Кейс по рамото. Кейс също го потупа в отговор, но не му се усмихна. Въпреки това Хънтър знаеше, че брат му също се радва на срещата им.
Хънтър не беше виждал Кейс да се усмихва, откакто войната беше свършила.
— Последвай ме — тихо рече Кейс. — Като нищо ще те гръмнат, ако продължаваш да тичаш на лунна светлина като някоя самодива.
Хънтър се засмя приглушено и последва брат си.
Няколко минути по-късно Хънтър и Кейс се озоваха в коритото на един пресъхнал ручей. На двата бряга имаше гъст върбалак, а над главите им се издигаха високи тополи. Лунната светлина не можеше да си пробие път през гъстата сянка.
Високо над планината една светкавица проряза небето. Скоро долетя тътенът на гръмотевицата. Вятърът свиреше в клоните на тополите, събаряше попарените от сланата листа и ги въртеше в мрака.
— Кога дойде тук? — попита тихо Хънтър.
— Преди три дни. Получих бележката на Морган надолу, към Испанския път.
— Там има ли някой от Кълпепърови?
— Които са там ще останат. Аб е тук.
Хънтър чу всичко, което Кейс не каза. Аб Кълпепър беше онзи, който бе водил бандата, извършила кървавото, жестоко нападение над ранчото на Хънтър в Тексас.
Братята се бяха заклели да въздадат справедливост, без значение каква, на него, на Аб Кълпепър.
— И аз го видях — отвърна Хънтър. — Два пъти.
— Тъкмо това се питах. Изненадан съм, че просто не си го гръмнал.
В гласът на Кейс нямаше въпрос, но Хънтър все пак му отговори.
— Първият път, когато го видях, Елиса беше наблизо. Тъкмо мислех да го застрелям, когато той се срещна с още четирима мъже.
— Е? — повдигна вежди Кейс.
— Не исках да я излагам на опасност. Вторият път беше тази сутрин. Аб стоеше прекалено близо до нея. Ако не уцелех… — сви рамене Хънтър.
— Едва ли има голяма възможност да пропуснеш мишена с размерите на човек от такова разстояние.
— Не исках да рискувам, без значение колко минимална е възможността за пропуск.
Кейс отправи изпитателен поглед към Хънтър с лешниковите си очи. Не каза нищо, но все още беше учуден, че Хънтър просто не беше застрелял Аб.
Беше пълно с достатъчно обяви „Търси се жив или мъртъв“ със снимката на Аб, за да бъде подобно действие напълно законно. Освен това Аб бе заслужил смъртта си, независимо от начина, по който тя щеше да го застигне. Същото се отнасяше и за родата му, независимо дали те бяха негови братовчеди или братя.