— Не кокетнича с Мики — започна отново Елиса.
— Сдържай гласа си.
— Добре! — разгневено прошепна тя. — Чу ли какво ти казах?
— По дяволите, сигурно са те чули половината каубои в ранчото.
— Изслушай ме! Не съм флиртувала нито с Мики, нито с Бил или с който и да е друг мъж на земята.
— Така казваш ти.
— Така е наистина!
— Тогава как ще наречеш косите погледи към мен. Какво ще ми кажеш за устните си, които облизваш така, сякаш не можеш да чакаш да провериш дали съм така вкусен, както изглеждам?
Елиса се надяваше, че на лунна светлина не си личи колко се е изчервила. Чувстваше се готова да потъне в процепите между дъските на пода. Не беше дори помисляла, че действията й са така прозрачни.
— Само към теб, Хънтър — болезнено прошепна Елиса. — Гледам само към теб.
— А-ха!
Това възклицание трябваше да значи съгласие, но Елиса беше сигурна, че Хънтър не бе имал нищо такова предвид.
— Хънтър Максуел, ти имаш по-лоши обноски и по-малко ум от магаре — заяви тя с тих, напрегнат глас. — Не съм такава, каквато е била жена ти!
Хънтър почувства, че всеки миг ще се изсмее на глас. Елиса стоеше пред него и настояваше, че е невинна, макар да бе дошла в стаята му посред нощ, облечена в будоарна дреха, която караше мъжката кръв да кипи.
Но, като беше станало на въпрос, тя винаги се обличаше така и възпламеняваше мъжете край себе си.
— Ти си нещо, Палавке — тихо отвърна Хънтър. — Наистина си нещо.
Хънтър благоразумно премълча какво точно нещо има предвид. Не искаше да я разгневи до такава степен, че да събуди всичко живо в Ладър Ес.
— Трябва да ми повярваш — прошепна тя.
— Защо?
Елиса премигна от изненада.
— Защото е важно — объркано отвърна тя.
— Защо?
— Мили Боже, всички мъже ли са толкова глупави или ти си специален случай? — кипна тя.
Хънтър се усмихна леко. Беше забавно да наблюдава как Елиса поддържа невинността си с такава сила, че гърдите й се полюляваха прелъстително под атлазения халат.
— Хънтър?
— Слушам те.
— Ти си най-упорития мъж, когото познавам — просъска тя, извадена от кожата си. — Понякога ми се иска да те разтърся така, че зъбите ти да изтракат.
— Тогава защо дойде в спалнята ми посред нощ? — промърмори Хънтър.
— Защото някой от нас може да умре утре и аз…
Гласът на Елиса затихна. Не можа да каже „обичам те“ на мъжа, който я гледаше с такова внимателно, почти хищно търпение.
„Проклета да е жена му — каза си мрачно Елиса. — Тя е разрушила безвъзвратно Хънтър за всички други жени.“
— Е? — подкани я Хънтър.
— Аз…
Елиса направи лек, безпомощен жест и впи нямо поглед в Хънтър.
— Искаш ме — тихо каза той. — Всяко момиче, което е достатъчно безсрамно, за да влезе по този начин в една мъжка стая, би трябвало да не се срамува от подобни думи.
— Хънтър! — прошепна Елиса.
— Кажи го.
Елиса разтреперано пое дъх.
— Кажи, че ме желаеш — повтори Хънтър.
Елиса отвори уста. Не се чу нито звук.
Хънтър направи стъпка напред. Тя го отведе толкова близо до Елиса, че можеше да усети как тялото й излъчва топлина през лъскавия халат.
— Това не е тайна за мен — каза й той с тих, примамващ глас. — Очите ти те издават всеки път, когато погледнеш към мен.
— Аз…
Гласът й умря безвъзвратно. Близостта на Хънтър я смазваше. Не се бе чувствала по този начин от нощта в градината, когато бяха танцували и се бяха целували, и още, и още.
— Очите ти — прошепна Хънтър — ми казват, че помниш какво усещаше, когато целувах гърдите ти, а ти стенеше.
По тялото й пробяга лека тръпка, ехо от дивата страст, която бе изпитала, докато устните му я галеха.
— Искаш отново да изпиташ същото, нали? — прошепна Хънтър. — Нали?
Елиса преглътна. Топлина заля тялото й. Един сладостен, неочакван огън я накара цялата да затрепери.
Хънтър беше прав. Искаше отново да се почувства по същия начин.
Елиса бавно затвори очи.
— Искам те — прошепна тя.
— Толкова ли беше трудно да кажеш истината?
Дъхът му докосна челото на Елиса, страните й, ъгълчетата на устните й.
По тялото й премина трепетна вълна, която почувства не само тя, но й Хънтър. Той пое рязко дъх и си позволи да си спомни как се бе почувствал, когато я бе разпалил само с няколко ласки. Нито една жена не бе отвръщала така на допира му.
Никога.
Не можеше да забрави отговора на тялото й.
— Хънтър — прошепна Елиса, — би ли ме целунал? Силно. Много силно. Както го направи в градината.
Думите й извлякоха от гърдите му тих стон. Ръцете му се обвиха около Елиса. Хънтър наведе глава към нея. Когато устните му я докоснаха, устата й вече го чакаше, отворена и гладна. Езикът му се стрелна между зъбите й, за да й дадат онова, което самата тя бе поискала.