— Точно така — съгласи се едното момиче, което възвърна увереността си.
— Ха! И ти се притесняваше да изречеш името на вещицата, както и ние, останалите.
Кими не отстъпваше:
— Ще ме слушате ли какво ви казвам, или не?
— Ще те слушаме, ще те слушаме!
Когато Кими завърши разказа си по темата, едно от момичетата попита:
— Не разбирам. Госпожа Емили бременна ли е, или не е?
— Ти не внимава ли? Тя ще спи с владетеля Генджи. Още не е спала.
— Тогава в корема й няма бебе?
— Да, така е, когато не си бременна. Там още няма бебе.
— Но ако няма бебе, тогава няма и кръв на Окумичи. Ако господарката се вижда само ако има такава кръв, как тогава госпожа Емили я е видяла?
— За Шидзука, след като се очаква там да има кръв на Окумичи, все едно вече я има.
— Не разбирам. Как може нещо, което предстои да се случи в бъдещето, вече да се е случило преди шестстотин години и също така се случва в момента? Не виждам нищо смислено.
Кими отговори:
— Само защото ти не разбираш нещо, не означава, че това няма смисъл. Разбираш ли всички думи на Буда? Всички думи на дзенпатриарсите? Или дори само една дума от тях?
Момичетата се разсмяха. Едното каза:
— Дзенпатриарсите винаги говорят със загадки. Как е възможно да разберем каквото и да било от техните думи?
— Е — продължи Кими, — животът е загадка за нас, които сме ниско долу. Само тези отгоре, като владетеля Генджи, разбират всичко. — Сега тя бе спечелила вниманието им изцяло. Направи драматична пауза, после отсече: — Времето е затвор за нас. Не за Шидзука. За нея миналото и бъдещето са едно и също. Затова, ако нещо ще се случи, то вече се е случило на нея.
— Казах ви, че е вещица!
— Не е била вещица — възрази Кими. — Била е принцеса. Красива принцеса от царство в отдалечената част на Китай. Владеела е магия, така както всички принцеси там. — Тя си припомни мястото, което двете господарки бяха споменали. То звучеше така хубаво и далечно.
— Царството на Синята ледена планина и на Червената драконова река — промълви Кими.
1308 година, абатство Мушиндо
Шидзука избяга от килията колкото бе възможно по-бързо. Тъй като се бе държала повече или по-малко като нормален човек в продължение на повече от месец, преподобната абатиса Суку нареди вратата й повече да не се заключва. Това беше много благоприятно обстоятелство, тъй като ако не можеше да избяга от призрачния демон, който й говореше, тя сигурно щеше да се върне към предишното си състояние на лудост. О, не. Ами ако я последваше? Страхуваше се да погледне.
Много повече обаче се страхуваше да не погледне. Обърна се. И за свое голямо облекчение не видя никого.
Този демон, както и няколкото призрака, които се появяваха, имаха очи и коси, различни от тези на монахините около нея, както и по-едри контури и форми на лицата си. Беше започнала да разбира, че това бяха посещения от далечни времена, или в миналото, или в бъдещето, но не от настоящето. Сега тук нямаше такива хора. Беше се научила да разграничава реалното от възможното. Мислеше си, че се е научила да го прави вече идеално.
Но този я бе видял!
Този й бе заговорил!
Какво искаше да й каже? Мислите и емоциите й бяха твърде объркани, за да допускат яснота. Нуждаеше се да се изолира в медитативен покой. Килията й я плашеше прекалено много. Тя отиде в главната зала за медитация и зае място близо до олтара, където се смяташе, че закрилата на Буда е най-силна.
8
Добродетелни мъже
Най-подлите, най-малодушните мъже, най-големите предатели не се възприемат като престъпници. Те смятат себе си за герои, които изпълняват невъзможни задачи в условията на непреодолима съпротива.
Убеждават сами себе си, като виждат само онова, което искат да видят, преиначават смисъла на думите, забравят реалното и помнят невярното. В това отношение не се различават много от истинските герои.
Каква е все пак разликата?
Истинските герои са на наша страна.
Предателите, подлите и малодушните мъже са героите на нашите врагове.
1867 година, дворецът на владетеля Саемон в Йедо
Саемон, чието самомнение винаги бе високо, сега изпитваше необичайно задоволство от себе си. Привличайки Таро на своя страна, щеше да навреди на Генджи, независимо дали ще убие Емили Гибсън или не. Ключът беше в самото предателство на Таро. Таро, разбира се, не го осъзнаваше. Със своето мислене на примитивен традиционалист той вярваше, че смъртта на чужденката има изключително значение. Таро и другите като него, обсебени от безсмислената митология на миналото, смятаха, че като спрат хората с модерно мислене като Генджи, могат да защитят онази Япония, която винаги са познавали. Всъщност тази Япония вече бе смъртно ранена. Тя щеше да агонизира още година-две, след което ще се роди една нова Япония, която в голяма степен ще прилича на пророкуваната от Генджи. Нямаше друга възможност за оцеляване.