— Да, господарю. Трябваше да се изразя по-ясно. Селяните не твърдят, че виждат живия господар Шигеру.
— А неговия дух — довърши Таро с въздишка на отчаяние.
— Да, господарю.
— Остави ме сам — нареди Таро, чието търпение се изчерпваше. Той остана със затворени очи, докато вратата се затвори зад лейтенанта. Ако това бяха най-смелите воини, които можеше да намери — а те бяха точно това, — как можеха самураите да се противопоставят на армиите на чужденците? Духове, демони, задгробни гласове. Какви глупости.
Лейтенантът обаче каза нещо, което леко го разтревожи. Според него селяните виждали духа на Шигеру, придружен от малко момче с хвърчило във формата на врабче. Когато за последен път бе видял Шигеру с неговия син, малкото момче си играеше с хвърчило, направено за него от господаря Генджи.
Хвърчило във формата на врабче.
Откъде селяните знаеха за хвърчилото? Момчето никога не бе идвало в Мушиндо. Очевидно слуховете се разпространяваха надлъж и нашир по свой тайнствен начин. Но това сега нямаше значение. Единственото важно нещо беше мисията. Лейтенантът беше прав. Таро имаше нужда от нов план и скоро трябваше да го състави. Още преди неговите мъже да са изпаднали в паника и преди двете жени да решат да се върнат в Йедо.
Утре. Щеше да действа утре. Тази нощ трябваше да реши как да постъпи.
Емили твърдеше, че не вярва на пророчествата в ръкописите, но тази нощ дълго не успя да заспи въпреки умората си. Ханако би й спестила тревогите, ако това щеше да я накара да се почувства по-защитена. Но нямаше да стане. Беше по-добре да узнае истината и да я приеме. Когато дишането на Емили се успокои и забави, Ханако отиде до вратата и я отвори. В тъмната нощ се показа сребристата луна. В сянката на стената тя видя един от така наречените пазачи. Дочу смеха на друг мъж от другата страна на постройката. Тези би трябвало да са по-добри от мъжете, които Таро бе назначил да пазят Емили следобед, тъй като задачата им не беше фалшива. Щеше да се промъкне покрай тях, както би направила буйната Кими.
Луната се намираше в последната си фаза и приличаше на извито острие в небето, светлината й бе слаба, а сенките едва се различаваха. Когато един облак закри луната, Ханако мина през вратата и се плъзна в тъмното пространство зад постройката. Тук щеше да изчака, както по-рано бе изчакала Кими. Мисълта за момичето накара Ханако да се усмихне. За нейно щастие тя бе наистина много дръзка. Тази черта би подхождала на някое момче, тъй като се предполагаше, че то би трябвало да е дръзко. Момичето трябваше да бъде по-сдържано. Ин и Ян. Равновесието между мъжкото и женското.
Фактът, че Кими бе подслушала голяма част от разговора й с Емили, не беше напълно безобиден. Тя нямаше да успее да се сдържи да не сподели подобна любопитна информация с някоя приятелка и така щеше да се роди още един от онези слухове, които неизменно заобикаляха всеки един от великите владетели на Акаока. Присъствието на Кими все пак бе полезно. То гарантираше, че по същото време там не е имало никой друг. Разговорът й с Емили можеше да бъде подслушан без сериозна опасност от някое от клюкарстващите момичета, но не и от враговете на господаря Генджи, а те се намираха навсякъде. Дори и сред охраната. Или поне Ханако подозираше така.
Трудно щеше да избяга. Тя можеше по някакъв начин да се промъкне. Емили обаче не би могла, а именно тя беше важният човек. Колко странно. Хейко имаше право. Противно на всички очаквания, господарят Генджи и Емили, а не Хейко, бяха родени един за друг. Хейко не се бе завърнала от Калифорния. Нито нейният син. Това трябваше да означава, че момчето не бе от Генджи. В противен случай Генджи със сигурност щеше да го повика при себе си, дори ако поради някакви причини, известни само на него, възнамеряваше да се откаже от Хейко. Какво се бе случило? Щеше ли Ханако някога да разбере?
Ханако знаеше, че от няколко години Емили е влюбена в Генджи. Това беше очевидно за всички. Емили обаче не знаеше, че тайната й любов бе тайна само за нея. Начинът, по който го гледаше, лекото, но неизменно накланяне на тялото й към неговото, когато се намираха един до друг, промяната в тона на гласа й не само когато разговаряше с него, но дори когато произнасяше името му. Ако всички чужденци бяха толкова прозрачни, то тогава техните интимни отношения трябваше да приличат на представление, изнасяно на сцена пред цялото общество. На какво приличаше това безотговорно незачитане на тайната на личните чувства?
В поведението на господаря Генджи нямаше ни най-малък намек за чувства, които да надхвърлят сферата на приятелството. Но това не беше показателно, тъй като той майсторски умееше да се прикрива. И все пак едва ли би отговорил на чувствата на Емили. Той имаше прекалено изтънчен вкус дори за един владетел и чужденка като Емили с нейните ограничени разбирания по интимните въпроси едва ли би привлякла вниманието му. Ако пророчеството в свитъците щеше да се сбъдне, то щеше да стане по най-неочакван начин.