Ханако чу шепота на гласове. Сега двамата пазачи се намираха един до друг. Тя мина пълзешком от другата страна и незабелязана се шмугна в гората.
Без проблем откри двата камъка от основата. Никога нямаше да запомни известните стихотворения, които другите жени с лекота рецитираха. Тя обаче отлично помнеше места, които някога бе виждала. Опипа ръбовете на единия камък, но не откри нищо и се премести на втория. Не знаеше какво търси, но каквото и да беше то, знаеше, че ще го намери тук. В свитъците Шидзука твърдеше, че ще остави за Емили знак за присъствието си. Първоначално Ханако реши, че става въпрос за самите камъни. Но какво друго можеха да означават те, освен че навремето тук е имало сграда? Това вече бе обяснено в свитъците. Трябваше да има нещо друго. Вторият камък приличаше на първия — плосък, тежък камък, забит в земята. Тя бавно премина през тревата натам, където й се струваше, че трябва да се намира третият камък. И той наистина беше там. Но отново не намери нищо. Проследявайки въображаемата линия на стената, Ханако стигна до четвъртия камък. За разлика от останалите, този не бе здраво забит в земята. Преди шестстотин години това е била равна местност. Нагъването на земята по-късно и образуването на планински терен са станали причина през мястото да мине поток от водите на топящи се снегове, който е отмил почвата.
Ханако пъхна ръка под камъка. На първо време не напипа нищо друго, освен пръст и малки камъни. Продължи да опипва, но не откри нищо. Тъмнината беше прекалено гъста и очите не можеха да й помогнат.
Ханако се смрази, когато чу приближаването на тихи стъпки. Някой вървеше в гъстата гора на разстояние около сто стъпки. Самураят — по силуета на неговата прическа, разбра, че това бе самурай — се наведе и извади нещо от храста. Когато се изправи, той обърна профила си към Ханако. Държеше лък и стрела. Ханако не можеше да го види достатъчно добре, за да го разпознае. Щом той се запъти към Мушиндо, тя го последва. Бе късно и в манастира нямаше почти никакви светлини. Светеше единствено фенерът на стражата при портата. Мъжът заобиколи стражата и пъргаво се изкатери по една тъмна стена. След като стигна върха, за момент лицето му се освети.
Таро.
Ханако си припомни следобеда. Емили бе видяла Шидзука на близкото сечище. Таро бе скрил оръжието си на място, което едновременно му осигуряваше прикритие и бе удобно за стрелба дори за такъв неумел стрелец като него. Не бе убил Емили единствено заради загадъчното й държане.
Ханако се забърза към бараката, където спеше Емили. Сега не биваше да мислят за посланията от някакви духове. Щом Таро бе опитал веднъж, щеше да опита още веднъж, и то със сигурност преди да напуснат Мушиндо. Той играеше ролята на таен убиец, което осигуряваше известно предимство за двете жени. Как най-добре да се възползва от това предимство?
На сутринта Таро реши да действа веднага щом тръгнат обратно към Йедо. Неговите воини щяха най-напред да заловят и да вържат Ханако, за да й попречат да защити Емили.
Ако убиеха Ханако, Хиде никога нямаше да се присъедини към тях срещу господаря Генджи, независимо дали приемаше каузата им за справедлива или не. Таро се бе отказал да действа тайно. Щеше открито да убие Емили със своя меч.
— Госпожо Ханако, госпожо Емили — той застана на вратата на постройката на абата. — Готови сме да тръгнем веднага след като вие…
Усети как куршумът проби челото му още преди да чуе изстрела.
— Предател! — изкрещя Ханако зад затворената врата. Бе използвала гласа на Таро като ориентир и бе насочила оръжието натам, където предполагаше, че се намира главата му. Съмняваше се, че го бе уцелила. Щеше да бъде невероятен късмет.
Таро се хвърли назад възможно най-бързо и падна върху ръцете и колене си. От течащата кръв почти не можеше да вижда. В окото ли го бе улучила? Той дори не знаеше, че тя има пистолет.
— Госпожо Ханако! — проговори той. — Това съм аз. Таро.
— Знам кой си — отвърна Ханако — и знам какво си. — Преди зазоряване тя бе отишла в колибата на момичетата и бе казала на Кими колкото се може по-бързо да занесе съобщение в Йедо. Бяха заобиколени от предатели.