— Ние точно отиваме другаде. Моля, присъединете се към нас.
Смит се изправи, поклони се на Генджи и отвърна на враждебния поглед на Фарингтън.
— Не се чувствайте неудобно, адмирале. Винаги съм готов да отстъпя пред героите от гражданската война. — Начинът, по който изрече думите, изразиха мислите му много по-красноречиво от самите думи.
Генджи видя как Хиде леко пристъпи, за да заеме по-удобна позиция и при нужда да извади своя меч и да разсече Фарингтън с едно движение. Двамата самураи в коридора напрегнато наблюдаваха Смит. И двамата американци бяха въоръжени с револвери. За ужас на подчинените си Генджи не се вслуша в съвета им и не поиска американците да оставят оръжията си, преди да влязат при него, тъй като ги смяташе за приятели. Въпреки това самураите бяха готови да нападнат. Вероятно готовността им бе малко прекалена. Американците по принцип ръкомахаха и извършваха повече движения от японците. Тези непредвидими движения караха охраната често да посяга към своите мечове. Ако можеше да върне времето назад, той би поискал своите познати да оставят пистолетите си на входа по-скоро заради тяхната безопасност, отколкото заради своята собствена.
— Е, добре, ако някой се откаже да язди заедно с мен, това само ще улесни нещата за Емили — поде Генджи. — Питам се обаче дали това наистина е разумно? Американските жени не ценяха ли високо възможността сами да избират? — Както и очакваше, думите му изненадаха и двамата мъже. Те преместиха погледите си върху Генджи.
— Какво общо има Емили? — попита Смит.
— Тя ще е в основата на нашия разговор — отвърна Генджи. — Аз като неин приятел, а вие като кандидати за ръката й.
— Простете възражението ми, господарю Генджи — промълви Фарингтън, — но не виждам каква е връзката между това и въпроса дали мистър Смит и аз ще решим да яздим заедно с вас. И двамата сме ваши приятели, и двамата искаме ръката на Емили. От това по никакъв начин не следва, че той и аз трябва взаимно да търпим компанията си.
— Освен това ние имаме споразумение, сър — допълни Смит, — че ще се отнасяме джентълменски един към друг само когато си казваме довиждане, ако по някаква нещастна случайност се окажем и двамата на едно и също място.
Фарингтън направи лек поклон в западен стил по посока на Смит.
— Тъй като вие сте пристигнали преди мен, сър, аз няма повече да преча на разговора ви с господаря Генджи.
— Напротив — отвърна Смит, отправяйки аналогичен поклон към своя съперник, — тъй като аз вече имах възможността да разговарям с него, очевидно трябва да ви отстъпя тази чест.
— Позволявам си да съм на друго мнение, сър — възрази Фарингтън.
Генджи въздъхна. Отново бе загубил тяхното внимание. По принцип той беше спокоен човек, но непрестанните препирни между тези двамата надхвърляха границата на неговото търпение. Колко много се различаваха американците от японците. Ако бяха самураи, те щяха да решат спора си в двубой още преди много време. Естествено нито един здравомислещ самурай нямаше да губи толкова много енергия заради някаква си жена, още повече заради такава като Емили, без обществено положение, богатство или политически връзки.
— Можете да спорите и да си отстъпвате каквото искате, колкото искате, когато и където искате. Аз ще се извиня и ще си върша работата. Мога ли да предам на Емили вашето съжаление за отсъствието ви?
— Извинете, господарю Генджи — каза Фарингтън, — но бях останал с впечатлението, че Емили е извън града в момента.
— Така е.
Смит се изсмя.
— Разбирам вашия план, господарю. Ще отидем на езда, за да я посрещнем.
Генджи се поклони в знак на съгласие.
— И по пътя — продължи Смит, докато гледаше Фарингтън — ще решим въпроса кой ще спечели ръката на Емили.
Генджи отново се поклони. Според него това бе единственото решение. Емили не бе постигнала никакъв напредък във вземането на решение в течение на шест месеца, откакто за първи път бе срещнала двамата мъже. Наложително беше да избере един от двамата и да напусне Япония колкото се може по-скоро.
— Забравихте ли предупреждението на Емили? — попита Фарингтън. — Тя ще се откаже и от двамата, ако допуснем някаква форма на насилие помежду си.
— Ако тя не е там, как би могла да разбере? — отвърна Смит.
— Нима перманентното отсъствие на един от нас няма да бъде достатъчно красноречиво доказателство?