„Доскоро“ — рече Фарингтън, поздрави Генджи и пое на път. Сигурен бе, че Смит ще го застреля в гърба. Нямаше почти никаква разлика между лъжеца и мерзавеца, а един мерзавец би направил всичко, за да постигне целите си. Чу зад себе си разгневения глас на Смит да протестира. Но не последва изстрел.
Да се спаси от компанията на Смит не бе единствената причина, поради която Фарингтън поиска да язди сам. Нуждаеше се от самота, за да подреди мислите си, които бяха прекалено объркани. Не се съмняваше в чувствата си към Емили. Бе влюбен в нея. Това би трябвало да внесе яснота в неговото поведение, но не ставаше така, тъй като съществуваха твърде много въпросителни и прекалено малко сигурни отговори.
Най-обезпокоителната от множеството неясноти бе естеството на връзката между Емили и Генджи. Още първите слухове, които бе чул, се основаваха на голи факти. Всеки започваше задъхано и твърде енергично разказа си как някаква красива млада мисионерка на име Емили Гибсън живее в двореца на господаря Генджи, един от най-развратените владетели в Япония. Дотук общото между разказите свършваше.
Те безсрамно нарушавали Божиите и човешките закони срещу смесените бракове на религиозна и расова основа.
Били набожни християни — единият покръстващ, а другият покръстван, които живеели като монах и монахиня.
Тя била отчаяно пристрастена към сатанинския опиум, а той бил нейният умишлен снабдител.
Той бил сексуално извратен човек, който я съблазнил и пристрастил към своите нечестиви ориенталски обичаи, и тя се била превърнала в трогателна и деградирала робиня.
Тя въобще не била мисионерка, а таен политически агент на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати и дори папата, която осъществявала заговор в полза на или срещу шогуна или императора с цел да предаде контрола върху страната в ръцете на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати или папата.
Той бил не само развратен, но и умопомрачен човек, убеден, че е пророк. Кроял план, в който изпадналата толкова ниско жена също била замесена. Целта на този план била да се самопровъзгласи за първосвещеник на една нова религия, която би му позволила да измести императора, шогуна, Буда и древните богове на Япония и да се превърне във върховен управител на нация от фанатици, вярващи единствено в него.
Слуховете, които бе чувал по време на войната сред моряци и войници, не представляваха нищо в сравнение с чутото от Фарингтън през първата седмица след пристигането му в Йедо. Като че ли потресаващият факт, че една жена от Запад живее в двореца на източен владетел, не бе достатъчен. Невъобразимите спекулации се подсилваха от скандала, свързан със сектата „Светлината на правдивото слово на пророците на Христа“, от името на която Емили бе дошла като мисионерка в Япония. Църквата „Правдивото слово“ се бе разпаднала преди три години заради обвинения в такива страшни злоупотреби, че човек трудно можеше да повярва на ушите си. Дори потулените официални открития подсказваха за извратени и скандални плътски удоволствия, които идеално биха подхождали на Содом и Гомор.
Фарингтън никога не повярва напълно на слуховете, но не ги и пренебрегна. По време на войната разбра, че невероятното понякога отговаря на истината. Мъжете неусетно можеха да се превърнат в по-големи зверове от животните в африканската джунгла. Но докато природният закон ограничава онези диви същества, то мъжете, които губят своята човещина, нямат спирачки.
Слуховете за пристрастеността към опиума предизвикваха най-голяма тревога у Фарингтън. По онова време той не бе срещал, нито пък зървал Емили Гибсън, нито нейния войнствен домакин, така че не знаеше за тях нищо повече от противоречивите слухове. При една обиколка на флотата по източните пристанища обаче бе посетил Хонконг и със собствените си очи бе видял коварната и опорочаваща сила на опиума. Ако мис Гибсън бе пристрастена, нищо не можеше да я спре да си набави опиум. В бордеите на Хонконг бе виждал дрогирани жени да предлагат какви ли не извратени удоволствия на всеки, който е в състояние да им плати. Бе шокиран и опечален, че негова сънародничка, и при това християнска мисионерка, можеше да изпадне до същото положение.
Той обаче не изпитваше нищо повече от нормалното съжаление, което всеки джентълмен би изпитал към нещастията на една дама. Светът наистина бе пълен с много мъка. Не хранеше надежда, че е в състояние да облекчи страданията на всеки нещастник, изправил се на пътя му. През войната много пъти бе учил този урок. Така че той съчувстваше на Емили Гибсън, но не възнамеряваше да се намесва лично.