И тогава я видя.
Беше по време на прием в посолството, чиято цел беше да срещне членове от все по-многобройната американска делова общност в Япония с влиятелни местни благородници. Заради антизападните настроения сред японците се налагаше посолството да се обкръжи с въоръжен контингент на американските военноморски сили.
— За съжаление това намалява ефекта от добронамерената атмосфера, която би била полезна за нашите цели — бе отбелязал посланикът.
— А може би не — възрази Фарингтън. — Демонстрираната от нас военна сила може да се възприеме по по-благосклонен начин, отколкото си представяме. Войските на шогуна патрулират по всички пътища, които водят насам, и несъмнено всеки владетел ще пристигне със собствен конвой. За разлика от китайците, японците явно харесват въоръжените войници.
— Да се надяваме, че е така — заключи посланикът. Тогава пристигна един от поканените владетели и посланикът възкликна: — Боже мой. Колко нагло. Той я е довел.
— Сър?
— Тази персона е владетелят Генджи, влиятелен член на вътрешния съвет на шогуна. Споменавал съм ти за него.
— Простете, сър. Чух толкова много японски имена през седмицата, откакто съм тук, че ми е трудно да ги запомня добре. Страхувам се, че не си спомням какво сте ми казвали за него.
— А помниш ли онази мисионерка, за която ти бях разказвал? Емили Гибсън?
— Да. Тъжна и необичайна история.
— Това е жената с господаря Генджи.
Първо видя косата й да проблясва като злато сред множеството тъмни глави. След това погледът му се плъзна по тялото й, учудващо добре оформено, облечено в доста старомодна рокля, каквито са се носили преди поне едно десетилетие.
— Няма начин да го предотвратим — рече посланикът. — Не можем да си позволим да обидим господаря Генджи — той поведе Фарингтън към новопристигналите гости.
— Добър вечер, посланик Ван Вакенбург — поздрави го Генджи. — Благодаря за любезната ви покана.
Генджи не изглеждаше като някой мрачен войнствен владетел, както бе очаквал Фарингтън. Той с охота се усмихваше. Освен това цялостното му държание въобще не беше войнствено, а по-скоро леко женствено. А най-изненадващото бе, че той говореше английски почти без акцент.
— Удоволствието е изцяло мое, господарю Генджи — отвърна посланикът. Той отправи вежлив поклон към придружителката на Генджи: — Госпожице Гибсън, радвам се да ви видя отново. Отдавна не сме се срещали.
— Благодаря, сър — рече Емили.
— Господарю Генджи, госпожице Гибсън, това е лейтенант Робърт Фарингтън, новоназначеният военноморски аташе.
Бяха разменени още няколко любезни думи. Фарингтън не чу почти нищо и забрави дори собствените си думи в мига, когато ги изговори. Нима въобще някога бе виждал такава перфектна жена? Със сигурност можеше да твърди, че не е. Но вниманието му не беше привлечено от нейната красота или по-скоро не беше привлечено единствено от нейната красота. В открития поглед и загатнатата усмивка той съзря дълбоко скрита тъга, която го трогна и чиято причина за него остана непонятна. В същия миг, преди още да са си разменили по-съществени думи, той вече започна да се вълнува.
От тогава много бе мислил за нея. Щеше ли да се притеснява за нейното благополучие и нейното спасение, ако тя не бе така красива? А ако беше обезобразена или грозновата? Щеше ли тогава съдбата й да има значение за него? Щеше ли мотивацията му да издържи при един по-критичен анализ? Наистина ли любовта му бе по-благородна от обикновеното желание за притежание, за което именно той обвиняваше Смит?
На всички въпроси можеше да отговори с да, тъй като знаеше, че именно онази тъга правеше красотата й неустоима в неговите очи. Бе достатъчно наивен да вярва, че може да премахне тази тъга чрез безрезервната си и всеотдайна любов. Любовта бе единствената голяма надежда, която му оставаше. През войната бе загубил вяра във всичко останало.
Фарингтън очакваше, че Генджи ще се възпротиви на плановете му спрямо Емили, но владетелят не постъпи така. Напротив, от самото начало го насърчаваше. В същото време насърчаваше и Чарлс Смит, макар тогава Фарингтън да не си даваше сметка за това. Във всеки случай насърчаването недвусмислено показваше, че Генджи не бе привързан към Емили. Но и не доказваше, че между тях няма специална връзка. След като опозна Емили, той разбра, че тя никога нямаше да си позволи неморално поведение. Но това не означаваше, че тя не можеше да се окаже неволна жертва. Генджи бе ориенталски владетел с абсолютна власт в своята провинция и сред своите подчинени. Без съмнение дворецът и замъкът бяха осеяни с тайни тунели, стаи и места за наблюдение. Генджи не бе християнин. Фарингтън добре си даваше сметка, независимо от твърденията на Емили, че го е обърнала към правата вяра. В множество разговори през последните месеци Генджи ясно даваше да се разбере, че той още бе последовател на древна и потайна секта на будизма, която не признаваше законите на морала, етиката или благоприличието, а се концентрираше върху тайнственото освобождаване от човешките и Божиите закони. Такъв човек бе способен на всичко.