Фарингтън се обърна на една страна и затвори очи. Трябваше да заспи. Не биваше да се взира в нощта и да прехвърля в ума си мислите, които бе прехвърлял многократно в миналото. Утре щяха да стигнат манастира, да видят Емили и всичко щеше да се уреди. Фарингтън не вярваше, че нещата щяха да се уредят в негова полза. Но дори и да избереше Смит, тя поне щеше да се отдели от Генджи. Фарингтън се опасяваше, че Емили предпочита Смит. Сигурно бе така, защото не бе демонстрирала пред Фарингтън никакъв знак за привързаност. У нея той откриваше единствено учтивостта, която една почтена лейди изпитва към джентълмен от нейното обкръжение. Щом не изпитваше нищо към него, то чувствата й сигурно принадлежаха на Смит. Но ако бе така, защо толкова дълго тя не обявяваше решението си? Фарингтън знаеше, че тя има благородна душа. Може би се притесняваше да не нарани чувствата му, като го отхвърли, и се надяваше по някакъв начин да си спести това отхвърляне. Тя, разбира се, не искаше дуел, а може би се надяваше, че той най-сетне ще види безполезността на своето ухажване и сам ще се оттегли, без да е необходимо тя да казва каквото и да било.
Съществуваше и още една възможност, която проумя едва сега, докато заспиваше, но която бе толкова противна, че той я забрави, преди да се събуди на следващата сутрин.
— Военноморският офицер е сам, на пет минути галоп пред господаря Генджи и другия чужденец — докладва разузнавачът на господаря Саемон. — Господарят Хиде и двайсет и четирима самураи яздят заедно с господаря Генджи.
Двайсет и четирима мъже. Саемон се чудеше защо. Генджи винаги пътуваше с минимален ескорт. Защо сега бе взел толкова много самураи със себе си? Пътят от Йедо до манастира Мушиндо не бе нито дълъг, нито опасен. Дали той не подозираше нещо? Разбира се, нямаше значение какво подозира, не би било възможно да има и най-малка идея за плановете на Саемон. Самият той бе придружен от едва десетима свои подчинени. Но дори и те не бяха необходими. Не се нуждаеше от помощ, за да осъществи своите планове. Тъй като бе популярен сред самураите, които мразеха чужденците, така както и сред тези, които приветстваха приобщаването към западните сили, както и сред привържениците и враговете на шогуна и императора, той не се нуждаеше от защита. Бе взел охрана само от благоприличие. Един велик владетел не биваше да пътува сам.
Саемон си даваше сметка защо Фарингтън и Смит не яздеха заедно. Откакто и двамата кандидатстваха за ръката на Емили Гибсън, те се бяха превърнали в заклети врагове. Намираше това положение за доста забавно. Офицерът би трябвало да се съсредоточи върху военната си кариера, а другият американец върху увеличаване на богатството си. Но ето че те губеха безценно време и енергия, за да си осигурят съпруга, която не само не разполагаше с връзки, но и си бе навлякла омразата на своите сънародници. Наистина беше непонятно.
— Видяха ли те?
— Не, господарю. Сигурен съм, че не ме видяха.
Саемон се изкуши да смъмри съгледвача, но се въздържа. Каква би била ползата? Двеста години мир бяха притъпили уменията на самураите и бяха увеличили тяхната дързост. Как можеше мъжът да е сигурен, че не са го видели? Това бе невъзможно. Той обаче не се поколеба да твърди противното. Генджи бе много по-предпазлив, отколкото изглеждаше. Също и Хиде. Те бяха сред малкото съвременни самураи, които бяха участвали в истинска битка. Със сигурност бяха видели неговия съгледвач, но Генджи бе достатъчно хитър, за да не го покаже.
Саемон смени темата:
— Нека се присъединим към господаря Генджи. Върви напред и поискай разрешение.
— Не съм обиден от слуховете, а от скандалната им същност — рече Генджи на Смит.
— Съгласен съм с вас — съгласи се Смит, — но е нормално хората да се чудят какво сте правили вие и Емили през последните шест години.