Тогава Генджи се обърна към Саемон:
— Подкрепа, която ми се отказва заради присъствието на госпожица Гибсън, е безпочвена и затова не съжалявам за нейната липса. Тъй или иначе тя скоро ще бъде сгодена и ще напусне Япония.
— Така ли? — разкритието беше изненадващо и Саемон не бе сигурен дали да повярва. Знаеше, че Фарингтън и Смит ухажваха Емили, но предполагаше — и щеше да продължи да предполага, докато не получи по-надеждно доказателство от думите на Генджи, — че това е само игра, която прикрива замислян от четиримата заговор. Все още не можеше да определи същността на този заговор, но нито един заговор, обхващащ толкова много хора, не можеше да бъде пазен в тайна дълго време. Точно затова неговите заговори бяха известни единствено на самия него.
Саемон не вярваше, че между двамата мъже съществува реална вражда, а що се отнася до Емили, то едва ли на света съществуваше толкова наивна и заслепена жена, на каквато се преструваше Емили. За Саемон бе пределно ясно, че чужденката също е замесена в онова, което се случва, каквото и да бе то. Вероятно тя бе агент на американското правителство. Американците не биха могли да намерят по-подходящ човек, който да не поражда излишни подозрения и в същото време да има по-добро положение, за да събира информация. Те знаеха колко малко внимание обръщаха японците на жените. Никой друг, освен самият него, не се интересуваше от дейността й, която със своята безвредност изглеждаше напълно безсмислена. (Според неговите информатори в дома на Генджи Емили изцяло бе преустановила проповядването на християнството, в името на което бе дошла в Япония, и сега се занимаваше единствено с превода на английски език на тайната история на рода Окумичи. Това, че тя дори не се опитваше да измисли поне някакъв абсурден претекст, показваше колко обидно малки са нейните познания за японците. Едва ли можеше история, която се показва само на наследниците на владетеля по права линия, да бъде представена пред чужденците на техния собствен език.) В същото време Емили бе близка до политически важната фигура на владетеля Генджи и живееше ту в неговия дворец в Йедо, столицата на шогуна, ту в замъка му в провинция Акаока на западния бряг на остров Шикоку, където се намираше средището на дейността срещу шогуна. Колко хитро. Фарингтън бе офицер от флота, а Смит — търговец, така че и двамата можеха да пращат съобщения чрез презокеанските кораби. За Емили не беше никакъв проблем да им предава информация, когато те се преструваха, че идват да я ухажват. Дали и Генджи играеше активна роля в този заговор? Ако беше така, то това представляваше предателство от най-тежък характер. В Индия някои велики владетели, които там се наричаха раджи, бяха приобщени към Британската империя под претекст, че британците искат тяхната защита. Да не би Генджи да правеше същото в Япония с американците?
— Кой от двамата предпочита госпожица Гибсън? — попита Саемон.
— Все още не е решила — отвърна Генджи.
Все още не е решила! Още по-хитро. Прекрасно извинение, за да се прикрие безкрайното протакане. Саемон не можеше да не се възхити по какъв чудесен начин Генджи ръководи всеки аспект на конспирацията. Той бе първокласен интригант. Нищо чудно, че бе победил бащата на Саемон, господаря Каваками, независимо че баща му контролираше тайната полиция на шогуна. И въпреки това Саемон очевидно бе открил ключова тайна за Генджи, свързана с липсващата гейша Хейко. Поне в това отношение Саемон следваше стъпките на баща си. Онова, което бе открил баща му, Саемон също щеше да го открие. Всеки момент очакваше доклад от Калифорния.
— По природа жените не са склонни да намаляват възможностите си за избор — отбеляза Саемон — и често пъти се отказват да избират.
— Понякога така изглежда.
Мъжът, който яздеше начело, внезапно пришпори коня си. Някой приближаваше пеша от манастира Мушиндо. Беше жена, чиято глава рязко се извиваше надясно в неподатливо на волята движение. Докато тичаше към тях, главата й страховито подскачаше нагоре-надолу, сякаш вратът й всеки момент щеше да се счупи.
Манастирът Мушиндо
— Стига сте се дърпали като глупаци — нареди Таро. — Използвайте стрелите. Застреляйте онзи идиот, който хвърля камъни. И момичето. Ти — убий чужденката. Внимавай да не уцелиш по погрешка госпожа Ханако.
— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Първите им стрели не уцелиха никой. Техните цели се хвърлиха във високата трева и стрелите минаха на безопасно разстояние над главите им. Заредиха вторите стрели, но никой не се появи над тревата.