— Открийте ги — разпореди Таро. Мъжете се впуснаха напред с извадени мечове. — Заловете госпожа Ханако жива. Убийте останалите.
Единствено Ханако можеше да им се изплъзне. Но нея я задържаше необходимостта да защити Емили. Не можеха да са избягали надалече.
Този ден нямаше вятър. Таро насочи вниманието си към дупките в тревата, които можеха да покажат дали оттам бе минал човек, или дали в момента някой не се крие там, и се втренчи в движението на стръковете.
Там.
Загрижеността му за Ханако го спря да забие меча на сляпо в полюшващата се трева. Приближи се внимателно. Тревата бе смачкана, сякаш някой току-що бе лежал там. Вдясно стърчеше тънка пръчка. Очите му проследиха пръчката. Държеше я момичешка ръка и я притискаше върху тревата, за да създаде впечатление, че някой се движи. Онова дете. Таро замахна с меча, но не я улучи. Острието се заби в пръстта. Момичето избяга с бързината на гладен плъх.
— Господарю Таро!
Неговите самураи бяха намерили Ханако. Обкръжена от всички страни, тя пристъпваше от страна на страна, за да ги държи под око, доколкото бе възможно. Емили не се виждаше никъде. Тя би трябвало да е в тревата до краката на Ханако.
Таро се доближи и свали меча си.
— Госпожо Ханако, не искаме да ви нараняваме. Моля, махнете се от пътя ни.
— Предател!
Когато тя замахна към него, един от самураите на Таро се впусна към нея, за да я залови откъм гърба. Ханако искаше точно това. Тя ловко се извъртя и нанесе удар с меча. Мъжът незабавно се свлече, а от сънната му артерия бликна кръв. В същия миг Ханако се хвърли към най-близкия самурай и го накара да отстъпи.
Таро скочи към нея, но в този момент от тревата се изправи гигантският идиот и с всички сили хвърли камък към челото на Таро. Таро чу изпукване, приличащо на счупване на кост. Цялото му тяло се скова. Малко преди да изпадне в безсъзнание и почти заслепен от бликащата от челото му кръв, Таро рефлексно отстъпи назад, когато видя на слънчевата светлина към него да проблясва острие. Той разсече някой, но не разбра кой и отстъпи назад, изтривайки кръвта от очите си. Струваше му се, че клатенето на земята под краката му е още едно следствие от удара с камъка, докато един от мъжете му не изкрещя:
— Господарят Саемон!
Наистина Саемон заедно с още самураи пристигаха в галоп. Това означаваше, че планът е успял. Някъде по пътя от Йедо към Мушиндо Саемон бе нападнал Генджи и го бе убил.
Таро бе пожертвал личната си лоялност заради принципа. С цел да защити пътя на самурая, той предаде човека, на който най-много се възхищаваше и уважаваше, и влезе в заговор с мъж, когото мразеше. Таро усещаше, че е достигнал върха на абсурда. Да пожертва реална, тачена и историческа връзка в името на някакъв абстрактен принцип — не беше ли това смисълът на пътя на чужденците, за които идеите значат много повече от хората и традициите? Тяхното мислене бе заразило всички, включително и онези, които най-много им се противопоставяха. Не означаваше ли това, че те най-сетне бяха покорили Япония? Действията винаги следват посоката на мислите. Може би Генджи наистина виждаше в бъдещето.
Една жена изпищя пред него. Гигантският идиот си беше отишъл. На неговото място сега стоеше Емили с ръка на устата и изпълнени с ужас очи.
Таро отстъпи назад. Саемон бе дошъл. Нека той да довърши мръсната работа.
Генджи и Саемон яздеха начело на колоната. Хиде се намираше малко зад тях. Човек почти не можеше да разбере жената с изкривения врат. Изтощена от тичането, засрамена от присъствието на велики владетели, с глас, който по принцип бе приглушен от физическия недъг, всичко това допълнително деформираше думите, които накъсани излизаха от устата й.
— Господарю… госпожа Ханако… Опасност, голяма опасност… Предателство… Моля… Сега!
Хиде внимателно наблюдаваше Саемон, докато яздеха в галоп към манастира Мушиндо. Със сигурност жената бе част от някакъв план на Саемон с цел да отвлече вниманието им от самия себе си. Ханако и Емили бяха с Таро, най-добрия приятел на Хиде и най-доверения му другар. Това би било последното място, откъдето можеше да дойде измяната. Хиде не се съмняваше, че опасността идваше от Саемон, когото той винаги бе подозирал. Каквото и предателство да бе замислил Саемон, сега то бе на път да се осъществи. Фактът, че със Саемон имаше толкова малко мъже, показваше, че отзад идват още много други. Баща му, владетелят Каваками, бе нападнал Генджи в манастира Мушиндо и се бе провалил. Безспорно синът би изпитал огромно удовлетворение да отмъсти за баща си на същото това място. Генджи бе отхвърлил съвета на Хиде да бъдат по-предпазливи и се бе втурнал напред. Ако Хиде не можеше да защити своя господар, той поне можеше да умре заедно с него и да се увери, че интригантът Саемон няма да оцелее, за да се наслаждава на своята победа.