Всички тези мисли се изпариха от ума на Хиде, когато той излезе от гората и се озова на сечището до манастира. В рамките на няколко секунди видя как няколко самураи са обградили Ханако, видя как тя убива единия, как друг се нахвърля към нея, видя как във въздуха бликва червена кръв, видя я да пада.
— Ханако!
Докато вниманието на Хиде бе отвлечено, Саемон извади скрит револвер от вътрешната страна на жакета си. Хиде видя движението с периферното си зрение, но не успя да стори нищо, преди Саемон да стреля. Обърна се, за да се нахвърли върху Саемон, но спря, когато видя, че Генджи не бе застрелян. Саемон бе стрелял по самурая, който бе ударил Ханако и се готвеше да нападне Емили.
Този самурай беше Таро.
Емили седеше в тревата и държеше Ханако в ръцете си. Кръвта на Ханако напояваше дрехите и на двете жени. Очите й бяха отворени, но вече не виждаха и бяха започнали да губят блясъка, отличаващ живия човек от мъртвеца. Емили беше прекалено шокирана, за да приеме, че единствената й приятелка си отиваше така внезапно, без дори една последна дума за сбогом. Близо до себе си чу детския глас на Кими да се извисява победоносно.
— Господарят Генджи дойде! Знаех си, че ще дойде. Нали казах на предателите, че ще дойде?
— Кими — каза Горо. — Кими, Кими, Кими…
До тях спряха галопиращи коне и мъже слязоха от седлата. Емили не погледна нагоре. Тя отчаяно търсеше подходяща молитва и откри „Който вярва в Него, няма да умре, а ще има вечен живот“. Това не бе най-подходящата молитва, тъй като Ханако не вярваше в Него. През целия си живот тя бе вярвала в Амида Буда, носителя на безкрайната състрадателна светлина. Ханако не вярваше и в рая, обещан от нашия Господ и Спасител, а в Сукавати, Чистата земя, запазена за вярващите в Амида. Сега те се разделяха завинаги без надежда да се срещнат някога в живота след смъртта, тъй като Раят и Сукавати не можеха да съществуват едновременно, както не можеха да съществуват едновременно Исус Христос и Амида Буда. Ако не беше богохулство, тя би предпочела да съществуват Амида Буда и Сукавати, защото това обещаваше вечен живот в рая за Ханако, а нима някой друг заслужаваше подобна благодат повече от нея? Емили не беше срещала друг човек, който да въплъщава по-голяма доброта, състрадателност и най-висши християнски добродетели от Ханако.
Генджи бе пристигнал. Емили го разбра, тъй като Кими и Горо паднаха на колене и притиснаха главите си върху земята. Усети ръката му леко да докосва нейното рамо.
— Емили — каза той.
По време на престоя си в Япония усещането й за време се бе променило почти неусетно до такава степен, че сега почти не приличаше на предишното й възприятие. Тя вече не измерваше хода на времето в дни, седмици, месеци, години, а само в мигове, разхвърляни безразборно по календара, но събрани в паметта й, за да й разкрият откровения, които иначе биха отминали незабелязано. Тези мигове, жънати като реколта от рядка и ценна култура, формираха цялата й представа за хората край нея — Хейко, Ханако и Генджи. Дали взаимоотношенията с тях бяха реални или напълно имагинерни? Бе видяла Хейко за последен път преди шест години. Ханако бе мъртва. А Генджи — дали той изпитваше онова, което тя предполага? Емили едновременно се страхуваше и се надяваше да е така.
— Емили — повтори Генджи.
Тя усети ръката му върху рамото си и най-сетне се разплака.
Генджи кимна на Хиде.
Хиде взе тялото на Ханако от ръцете на Емили. Направи го възможно най-внимателно. Трябваше да бъде максимално внимателен, макар очевидно тя да не забелязваше. От очите й тихомълком се стичаха сълзи. Гърдите й се движеха нагоре-надолу, но никаква въздишка не се отрони от устните й. Хиде искрено съчувстваше на Емили. Ханако бе единствената й приятелка. Сега Емили беше съвсем сама. Хиде напълно потисна собствените си чувства. Той не мислеше за сина си, който бе загубил своята майка толкова малък. Не мислеше и за самия себе си, въпреки че бе загубил човека, пред когото можеше без стеснение да разкрие слабостите и страховете си, човека, на който винаги можеше да вярва, че ще бъде до него в беда, човека, от когото бе очаквал да остане негов интимен партньор до края на дните му. Хиде взе тялото на Ханако от Емили и се поклони ниско пред Генджи.