— Господарю — каза един от самураите с разтревожен глас.
— Какво гледаш? — сопна се грубо Хиде. Не беше моментът да се отдават на чувствата си. — Достатъчна ли е охраната за нашия господар и госпожа Емили?
Мъжът се изпъна по военному.
— Да, господарю Хиде. Няколко мъже зорко следят Саемон.
Хиде изсумтя одобрително:
— Ако някои от изменниците все още са живи, не ги убивайте. Трябва да ги разпитаме.
— Да, господарю. Точно така се разпоредих.
— Е? Какво правиш още тук?
— Помислих, че може би… — очите на мъжа се отместиха към Ханако.
— Мога да се справя с едно тяло. Върви — заповяда Хиде.
Мъжът се поклони и се отдалечи.
Хиде затвори очите на Ханако. Тя все още беше топла. Макар по небето да нямаше облаци, беше започнало да вали. Той изтри капките от лицето на Ханако. Ръката му беше твърда, мазолеста и загрубяла от самурайския живот. Колко често се бе извинявал за грубоватото си тяло. Колко често тя се бе смяла, бе взимала ръката му в своите и бе казвала: „Как бих могла да бъда деликатна, ако ти не си груб, как бих могла да бъда нежна, ако ти не си суров?“
Неговият лейтенант се приближи тичешком.
— Господарят Таро все още диша.
Саемон се вгледа в Таро и си пожела той да умре. Куршумът му не бе убил на място доскорошния му съюзник. Въпреки това планът му работеше перфектно. С въвличането на Таро в заговор, макар и фалшив, Саемон бе лишил Генджи от един от най-важните му служители и бе посял семената на недоволството и подозрението в рода. Същият ефект щеше да постигне, ако Таро бе убил Емили и Генджи бе убил Таро. Моментът на тяхното пристигане обаче предложи на Саемон по-добра възможност. Застрелвайки Таро, преди той да убие Емили, Саемон си спечели признателността на Генджи и може би бе укрепил неговото доверие. Това беше същността на плана на Саемон. Баща му бе допуснал грешка с Хейко, опитвайки се да постави близо до Генджи човек, който да свърши необходимото. Саемон си бе извлякъл поука от тази грешка. Единственият човек, на който вярваше безрезервно, бе самият той, така че именно той трябваше да се доближи колкото е възможно по-близо до Генджи. Смъртта на Ханако се оказа от допълнителна полза, защото тя ще разстрои и отслаби нейния съпруг, Хиде, най-решителния сред подчинените на Генджи. Целият успех на плана щеше да се изпари, в случай че Таро живее достатъчно дълго, за да го разобличи.
Хиде коленичи до Таро.
— Кой още? — попита той.
За момент Саемон помисли, че очите на Таро ще се насочат към него. Само този жест би бил достатъчен, за да го обвини. Хиде вече и без това го подозираше и нямаше да чака заповеди или разрешение. Просто щеше да извади меча си и да го обезглави на място. Таро обаче не отмести погледа си от Хиде. Когато проговори, изрече една-единствена дума:
— Самурай.
— Аз съм самурай — рече Хиде. — Ти си предател. Смекчи твоето престъпление. Кажи кой още е замесен.
— Самурай — повтори отново Таро и издъхна.
— Вземете му главата — нареди Хиде на мъжете. — Оставете тялото му на селяните да го изгорят. — Преди шест години почти на същото място той и Таро се бяха сражавали заедно срещу стотиците самураи на Каваками и бяха победили. Сега Таро бе един мъртъв предател, застрелян от Саемон, сина на Каваками. Имаше нещо нередно. Имаше нещо дълбоко нередно.
Саемон проговори:
— Съжалявам, че не пристигнахме навреме, за да спасим госпожа Ханако.
— Пристигнахме точно навреме, за да спасим госпожа Емили — отвърна Хиде — и да сложим край на предателството. Това е достатъчно. — Той се поклони и се отдалечи. Саемон имаше пръст във всичко това. Знаеше го. Но ако той бе таен фанатичен враг на чужденците, защо защити Емили? И ако участваше в заговора с Таро, защо го застреля? Хиде не знаеше отговорите. Той обаче знаеше, че Саемон бе интригант, който обичаше сложните заговори. Той никога не би направил нищо честно и порядъчно. Генджи все още се намираше в опасност.
Саемон не бе ни най-малко разтревожен от неприкритото подозрение на Хиде. Като върховен лейтенант на великия владетел едно от основните му задължения бе да е подозрителен, особено спрямо най-близките съдружници на неговия господар. По правило предателствата винаги се извършваха от най-доверените хора. Именно по тази причина Саемон нямаше доверие на никой друг освен на себе си. Той бе един от най-незначителните велики владетели, но в сравнение с всички останали единствен той бе защитен от предателство.