Генджи се поклони.
— Трудно ми е да споря с вашата оценка.
Двете жени, които помагаха на Емили, излязоха от стаята, където тя сега си почиваше. Те се поклониха на Генджи и се оттеглиха, носейки окървавените дрехи.
— Мога ли да ви помоля, господа, да изчакате Емили тук? Смятам, че когато се съвземе достатъчно, за да потърси компания, ще се зарадва на присъствието на свои сънародници.
— Разбира се, сър — рече с готовност Смит.
Фарингтън само тихомълком се поклони в знак на съгласие. Мислите му бяха заети с търсенето на мотивите на Генджи да ги покани двамата със Смит. Дали Генджи не възнамеряваше те да бъдат свидетели? И с каква цел? За да докажат, че Генджи е направил всичко възможно да спаси Емили, макар трагично да се е провалил? Планът бе осуетен от саможертвената защита, която Ханако осигури на своята приятелка. Означаваше ли това, че сега и тримата — Емили, Смит и самият той — бяха изложени на опасност?
— Може ли да се споразумеем за временно примирие? — предложи Смит.
— Така да бъде — Фарингтън протегна ръка и Смит я пое. — Нека насочим усилията си към облекчаване страданието на Емили. — Той се замисли дали да не сподели опасенията си от надвисналата над тях възможна опасност, но реши да не го прави. Щяха да се наложат много обяснения, а обясненията лесно можеха да доведат до много неудобни хипотези.
Генджи отиде да потърси Кими. Намери я в градината заедно с Горо да разкопават почвата, за да посадят ново растение. Докато работеха, те водеха доста странен разговор. Разменяха си думи, които служеха за установяване на връзка помежду им, така както един разговор свързва обикновени хора, или по-скоро разговорът им приличаше на монотонно напяване на имената на знаменитости по време на фестивал.
— Кими.
— Горо.
— Кими.
— Горо.
Така бяха погълнати от работата, че не забелязаха неговото пристигане.
— Кими.
— Горо.
— Кими — каза Генджи.
— Господарю Генджи — отвърна Кими.
Тя падна на колене и притисна чело в земята. Горо последва точно нейния пример, с изключение на това, че вместо да произнесе неговото име, произнесе нейното.
— Кими.
— Шшт.
Каква чудна земя беше Япония. Дори един идиот даваше всичко от себе си, за да се държи подобаващо в присъствието на велик владетел. Генджи не знаеше дали да се смее, или да плаче.
— Ти и Горо ми оказахте голяма услуга. Благодарен съм ви.
При споменаване на неговото име Горо надигна глава от земята и се вгледа в Генджи.
— Кими — произнесе Горо.
Кими се пресегна, грубо хвана ръцете на Горо и ги притисна към устата му.
— Дръж ги тук и мълчи — рече тя. След това се поклони на Генджи. — Съжалявам, господине господарю. Той се опитва, но му е трудно.
— Можем да пренебрегнем едно незначително нарушаване на етикета заради човек, който е помогнал да бъде спасен един приятел.
— Благодаря, господине господарю.
— Знам защо го е направил той. Ти си му казала. Но защо ти си решила да рискуваш живота си?
Кими остана мълчалива, с наведена надолу глава.
— Моля те. Няма да се разсърдя каквато и да е причината.
Кими проговори неохотно:
— Хората казват, че вие виждате в бъдещето, господине господарю.
— А ти вярваш ли в това?
Тя попита с тънък глас:
— Разрешено ли ми е?
Япония беше страна, в която за всичко съществуваха много равнища, включително и за вярванията. Така както селяните нямаха право да се надяват да попаднат в присъствието на шогуна или императора, те нямаха право да разсъждават върху някои вярвания. Много хора като жителите на селото Яманака изповядваха учението на Хонен и Шинран, които на разбираем език обясняваха пътя на Амида Буда и пътя на Сукавати, Чистата земя. Владетелите като Генджи следваха патриарсите на дзенбудизма, които сочеха път, различен от този на Буда и непонятен за обикновените селяни. Може би само на самураи и благородници бе разрешено да вярват в пророческата сила на владетеля Генджи. Кими се опита да не трепери, но без особен успех.
Генджи се засмя. Това не беше подигравателен или жесток смях, а съвсем добронамерен.
— Главата си е твоя, Кими. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Въпреки това ти заявявам, че има много по-добри неща, в които да вярваш, отколкото в пророческите ми сили. Да виждаш бъдещето съвсем не е това, което хората си мислят, че е.