Очевидно той четеше мислите на хората така добре, както и виждаше в бъдещето. Сега Горо и Кими и останалите момичета имаха истински дом, който да нарекат свой собствен. Никой нямаше да ги притеснява. Намираха се под закрилата на великия владетел на Акаока.
— Винаги си добре дошла, преподобна абатисо — рече Генджи, коленичейки и покланяйки й се ниско, като че тя беше истинска абатиса. — Не забравяй да се допиташ до свещените текстове и да си намериш подходящо духовно име. Когато някой тръгва по пътя на Буда, трябва да се прероди.
— Да, господарю. Ще го направя.
— Добре.
Кими остана в поклон дълго време. Когато вдигна очи, господарят Генджи си беше отишъл. Улисана от преживените силни емоции, тя бе забравила да му каже за свитъка.
Преди две седмици, докато бе търсила куршуми из полето вън от стените, попадна на голям, незастопорен камък. Той беше един от четирите, които формираха основите на стара сграда, съществувала преди много време. Свитъкът се намираше точно под този камък в запечатана с восък кутия, която бе останала незасегната от времето в продължение на дълги години, може би столетия. Кими погледна в кутията, намери свитъка, но не го отвори. Беше любопитна, но в същото време беше и неграмотна, така че нямаше смисъл да го отваря. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но госпожа Ханако вече бе мъртва. Не го бе дала на господаря Генджи по-рано, защото до него се намираше онзи другият господар, който Кими никога не бе виждала. Колебаеше се дали въобще да показва свитъка пред него. Нещо в поведението му, в движението на очите, в усмивката му й напомняше на краставите жаби, които се крият в калта през дъждовния сезон и само очите им дебнат за насекоми.
Вече беше твърде късно да го даде на господаря Генджи. Той се бе върнал при своите самураи, те щяха да я питат какво иска и може би нямаше да е добре да им казва какво бе намерила. Може да е нещо тайно, за което единствено господарят Генджи трябва да знае. Щом господарят Таро го предаде, можеше ли човек да бъде сигурен в останалите самураи? Сега, след като вече бе абатиса, трябваше да действа предпазливо. Щеше да изчака подходящия момент и тогава да даде свитъка на господаря Генджи.
До себе си чу приглушен глас. Горо все още държеше ръцете си до устата, където тя ги беше поставила.
— Сега можеш да свалиш ръцете си, Горо.
— Кими — каза Горо.
— Горо — отвърна Кими.
— Кими.
— Горо.
— Кими.
Сан Франциско
Японската общност в града бе много малка, не повече от няколко десетки хора, така че когато пристигнаха двама техни сънародници, всички разбраха. Те не бяха търговци, учени или фермери. Поведението им напълно издаваше тяхната самурайска природа, независимо от усилията да имитират западния начин на обличане и отсъствието на типичните два меча, които те не можеха открито да носят в Америка.
Мистър Старк, представителят в Сан Франциско на владетеля Генджи от Акаока, незабавно бе уведомен, че новопристигналите двама японци очевидно са самураи и задават много въпроси относно госпожа Хейко, младото момче Макото и господин Старк. Информацията, разбира се, не бе директно съобщена на господин Старк, тъй като той не разбираше японски. Както обикновено я получи госпожа Старк. Тя благодари на своите информатори и настоя въпреки възраженията им те да получат награда. Японците в Сан Франциско бяха щастливи да услужат на господаря Генджи, който макар да не присъстваше тук, се намираше най-близо в сравнение с останалите велики владетели на Япония. Америка не беше Япония и тук, в Калифорния, те не бяха длъжни да засвидетелстват своята преданост към който и да било владетел. Все пак на тях им се струваше благоразумно да спазват традиционните форми на поведение, докато по безспорен начин не се докаже, че вече не са необходими. Всеки бе чувал случки за хора, които предварително бяха повярвали в настъпването на новата ера, не са засвидетелствали необходимото уважение и са се разделили с главите. Въпреки че подобно нещо не можеше да се случи в Америка, защо да поемат излишни рискове?
След по-малко от седмица новопристигналите японци си бяха отишли. Всички предположиха, че са прекосили континента по новата трансконтинентална железница или са поели с кораб на север или на юг до Канада или Мексико, или някъде другаде.
По чиста случайност, почти по същото време две тела бяха намерени да се люшкат във водите на залива Сан Франциско. Или по-скоро останките от две тела. Това, което акулите не бяха изяли, се бе разложило в морето, а разчленяването на телата правеше невъзможно определянето на самоличността им или причината за смъртта. Предприемачът, наеман от властите в града за подобни задачи, можеше да потвърди, че най-вероятно става въпрос за две тела, тъй като ръцете и единият крак не съответстваха на останалите части от торса, освен ако всички те не бяха принадлежали на някакъв изрод, участвал в циркови представления. С известна сигурност той можеше да твърди също, че бяха двама мъже, в случай че въобще бяха двама, или пък жени с много мъжки признаци. За всичко останало специалистът можеше само да предполага. Смяташе, че са мексиканци, китайци, индийци или дори ирландци, негри или германци, но в никакъв случай хавайци. Преди шест години бе преглеждал трупа на зверски убит в една хотелска стая хаваец — прострелян с множество куршуми, ръган многократно с нож, жестоко налаган с тояга. Оттогава предприемачът бе заключил, че всички хавайци са такива, тоест изключително едри мъже. Останките, които гледаше пред себе си в момента, бяха прекалено малки, за да принадлежат на хавайци. Единствено в това беше сигурен.