Предвид на останките и вечно пияното състояние на специалиста, нямаше как да се разбере нищо повече.
1882 година, абатство Мушиндо
— Горо — рече преподобната абатиса Джинтоку.
Очите й се отвориха. От медитацията я извади не камбанният звън, а собственият й глас, който сякаш идваше от далеч.
Другите монахини продължаваха да медитират, потънали в тишина и спокойствие. Те знаеха, че като се отдават на състрадателното напътствие на Буда, позволяват на затворените вътре в тях преживявания и чувства да изплуват на повърхността. Понякога по време на медитация спонтанно се изричаха думи, изтръгваха се стенания, смях или дори се чуваше похъркване от тези, които са допуснали вниманието им да бъде отклонено. Ако нещо трябваше да се направи, то дежурният наблюдаващ, въоръжен с пръчка, би могъл да накара съзнанието да се съсредоточи отново там, където му е мястото.
Абатисата се поклони първо пред олтара, а след това на спътничките си по Пътя. Тихо благодари на Буда и божествата, пазители на храма, че са й дали мир по време на извършената току-що медитация. Тя напусна стаята и излезе навън. Нощта вече бе отминала. Ранните лъчи на утрото се появиха от изток. Абатисата се поклони, изпълнена с дълбока благодарност за това, че бе благословена с още един ден.
Абатството Мушиндо, бе казала госпожа Емили преди много години, когато тук имаше само един разрушен манастир, и Мушиндо отново бе станало абатство. Как бързо минаваха годините.
Като един дъх.
Преподобната абатиса прекоси двора, започваше да вали.
Токио
Макото Старк седна на перваза на прозореца и започна да си свива цигара. Намираше се на четвъртия и най-висок етаж на хотел, голяма и почти празна нова сграда в района Цукиджи, който бе запазен за чужденци. Големи сиви облаци се събираха над северозападния край на равнината Канто. Ако чувството му за ориентация не го лъжеше, сега валеше над абатството Мушиндо, скоро щеше да завали и в Токио. Той пъхна свитата цигара в уста и започна да я клати между устните си нагоре-надолу, както си представяше, че правят стрелците, за които бе чел в приключенските романи от своето детство.
Какво очакваше от отиването си в Мушиндо? Надяваше се да разбере нещо повече, но това, което узна, се оказа още по-разочароващо и объркващо. Не би трябвало да има особено значение, че разказите на Матю Старк и на майка му за битката в Мушиндо не съвпадаха с разказите на монахините. Но сега всяко противоречие придобиваше много по-голямо значение. Бе дошъл в Япония, за да открие истината — кой бе неговият род, — и сега се опасяваше, че една истина можеше да се окаже съвсем недостатъчна.
Все още с нехайно сложена между устните цигара, той напусна хотела и излезе да се поразходи из Цукиджи. Трудно можеше да се повярва, че преди малко повече от дванайсет години, когато столицата на императора Токио е била столица на шогуна и се е наричала Йедо, тази област е приютявала най-големите дворци на даймио — самураите военачалници, управлявали Япония в продължение на хиляди години. Дворците вече ги нямаше. На тяхно място бе построен този хотел и различни магазини и сгради, предназначени за чужденци. Или поне такава бе тяхната цел. Чужденците не се тълпяха тук, както се бе надявало новото правителство. Те продължаваха да предпочитат по-големите удобства и по-динамичния обществен живот на пристанището Йокохама, на около трийсет километра на запад. Цукиджи бе почти празен, доста зловещо състояние на фона на иначе претъпкания град. Полицаят при портата, облечен в западен стил, му се поклони, когато той напусна района. Сигурно полицаят не се намираше тук, за да предотвратява влизането на обикновени японци в Цукиджи, но присъствието му не насърчаваше свободното придвижване.