Макото изпита същото разочарование в Япония. Никой вече не носеше опашки, никой не беше въоръжен с емблематичните два меча. Единствените мечове, които видя, бяха западен модел саби, прибрани в ножниците на полицаите, които носеха също така западни униформи. Повечето хора носеха кимона, някои от които доста натруфени, особено сред жените. Почти всеки носеше и други атрибути от западното облекло — шапки, ботуши, обувки, колани или ръкавици. Много жени държаха чадъри. Подобно съчетание беше доста странно. Ако самият той не знаеше кой бе всъщност, Макото не се различаваше особено от хората тук. Цялата страна бе загубила представа за себе си. Или поне хората така се обличаха. Онази Япония, за която бе слушал още от малък, беше също толкова нереална, както и Дивият запад от приключенските романи.
Макото рязко се обърна и тръгна към хотела. Генджи бе сменил „Спокоен жерав“ с нов дворец, разположен на бреговете на река Тама извън Токио. Нямаше повече да отлага. Попита служителя в хотела как да стигне дотам.
— Имението на владетеля Генджи не е леснодостъпно — отвърна служителят, — а и там няма какво толкова да се види. Защо не посетите императорския дворец? Вие, разбира се, не може да влезете вътре, но гледката отвън наистина е великолепна.
— Владетелят Генджи? — повтори учудено Макото. — Мислех, че всички провинции са премахнати, а заедно с тях и статутът на техните владетели.
— Провинциите бяха премахнати, но някои велики владетели запазиха почетните си титли. Други пък бяха назначени за управители на префектурите на предишните си владения. Владетелят Генджи, разбира се, е един от тях заради важната роля, която изигра за възкачване на Негово императорско величество.
— Няма вече велики владетели — обобщи Макото — и провинциите са премахнати, но владетелят Генджи все още е владетел и все още управлява своето имение, което сега се нарича префектура.
— Да — потвърди служителят. — Япония се модернизира много бързо. С този темп ще настигнем напълно чужденците до края на столетието.
— Без съмнение — съгласи се Макото. — Аз искам да отида във владението не за да разглеждам забележителности, а за да се срещна с владетеля Генджи.
Служителят в хотела хвърли изпитателен поглед към Макото.
— Това може да е трудно. Освен това владетелят Генджи не се намира в имението на река Тама, а в замъка „Облак врабчета“ в провинция Мурото.
— Предполагам, че Мурото е новото име на предишната провинция Акаока.
— Да.
— Но замъкът „Облак врабчета“ все още се нарича „Облак врабчета“, така ли?
— Да.
— Колко приятно е да разбереш, че някои неща не се променят — отбеляза Макото.
9
Владетелят на ябълките
Младият владетел попита:
— Откъде да намеря думи да изразя това, което чувствам със сърцето?
— Невъзможно е най-дълбоките чувства да се изразят с думи. Човек може само да загатне за тях.
— Тогава всичко е безнадеждно — рече младият владетел. — Никой няма да ме разбере и аз няма да разбера никого.
— Не е така. Най-близките хора ще те разберат най-добре по онова, което не казваш, и ти ще ги разбереш по същия начин.
1867 година, замъкът „Облак врабчета“
Смит напусна замъка. Той яздеше коня в лек галоп и държеше свободно юздите, без да следва конкретна посока. Конят го отведе на брега и спря с насочен на югоизток нос в посоката, където отвъд океана се намираха Хаваите. Смит забеляза съвпадението, но мислите му не се въодушевиха от спомена за дома. Те бяха насочени към по-неотложен въпрос. След известно време Смит леко сръга коня с шпорите. Обърна го и го насочи в тръс към вътрешността на острова. Конят изкачи един хълм и рязко спря, вдишвайки дълбоко.