Припомняйки си онези дни, Смит изпитваше странно чувство, което съчетаваше едновременно облекчение и съжаление. След по-малко от година след отпътуването му от колежа Южна Каролина започна да се отделя, а през следващото лято съюзническите войски нахлуха във Вирджиния. Ако бе останал в колежа, нямаше да пропусне възможността да отиде войник. Но родителите му твърдо отказаха да му разрешат да се върне в Америка. Той беше единственият син сред пет дъщери. Щеше да изложи на опасност не само собствения си живот, но и продължаването на рода. Така той остана у дома, на Хавайските острови, и пропусна може би най-голямата авантюра на своето време. Той пропусна също убийството на шестстотин хиляди свои сънародници, сред които можеше да се окаже и самият той. По ирония на съдбата, ако се беше записал в армията, щеше да се бие на същата страна като лейтенант Фарингтън. Семейството на Смит произхождаше от Джорджия, но целият род бяха твърди аболиционисти. В очите на Бог всички негови чада имаха равни права. Как тогава един човек можеше да притежава друг?
Разбира се, Смит никога нямаше да сподели всичко това с Фарингтън. Да играят ролите на врагове във всяко отношение подхождаше по-удачно на съперничеството им за ръката на Емили Гибсън. И сега именно мислите за странния обрат на това съперничество занимаваха Смит.
Отношението на Фарингтън към Емили се бе променило не по форма, а по същество. Още не се бе отказал, но вече не ухажваше Емили с първоначалния плам. Макар никой друг да не забеляза промяната, тя бе очевидна за Смит. След инцидента в манастира Мушиндо усърдието на Фарингтън се изпари. Защо?
Един аспект на инцидента направи голямо впечатление на Фарингтън. Смит си спомняше какъв ужас предизвика у него изявлението на Генджи, че със сигурност убийците са преследвали Емили, а не съпругата на Хиде, Ханако. Това, че убиецът бе един от най-доверените васали на владетеля Генджи, също смая Фарингтън. Какъв ли извод си бе направил лейтенантът от тази комбинация на факти и предположения и защо чувствата му внезапно изчезнаха?
Не беше от страх. Смит вече достатъчно добре познаваше характера на Фарингтън, за да отхвърли тази възможност въпреки подигравателните забележки, които отправяше по повод на войната. Щом не ставаше въпрос за смелост, то тогава можеше да става въпрос единствено за чест. За един джентълмен не съществуваха други по-сериозни поводи за притеснение. При по-различни обстоятелства фактът, че Емили няма семейство или наследство, би бил недостатък, тъй като тя ще отиде при младоженеца без зестра. За Смит този факт нямаше значение. Той би имал значение за Фарингтън, но тъй като богатият покровител на Емили със сигурност щеше щедро да дари новобрачната двойка, недостатъкът бе по-скоро концептуален, отколкото фактически.
Какъв беше тогава въпросът, свързан с честта, който бе така очевиден за Фарингтън, но убягваше на Смит?
Отговорът би трябвало да се намира в пътя на мислите на Фарингтън.
Целта на убиеца е била Емили.
Убиецът бе генерал Таро, най-преданият досега командир в конницата на владетеля Генджи.
Следователно…
Следователно какво?
Смит не можеше да следва по-нататък логиката на Фарингтън. Дори ако Емили е била целта на Таро, как можеше това да отблъсне Фарингтън? Ако не друго, то поне трябваше да надделеят неговите инстинкти да осигурява защита, които са така характерни за един военен.
Предателството от страна на лоялен на Генджи подчинен също не изглеждаше разумна причина. За съжаление убийствата напоследък бяха зачестили и в повечето случаи убийците се оказваха близки подчинени на жертвата. Лоялността в Япония бе претърпяла опасна метаморфоза.
Промяната във Фарингтън беше много смущаваща. Да победи Фарингтън бе едно нещо, но Фарингтън да се откаже доброволно бе съвсем друго. Щяха да обядват заедно. Може би ако го наблюдаваше внимателно, щеше да открие нещо.
Смит обърна коня и го насочи към замъка.
Емили стоеше на източния прозорец на високата кула и гледаше към Тихия океан. Днес той напълно съответстваше на името си. Поне на повърхността. Кой знае какви бури и течения разкъсваха неговите дълбини? Този остров, както и останалите японски острови бяха върхове на океански вулкани. Сега всичко се намираше в покой, но земетресенията, които постоянно разтърсваха веригата от острови, отправяха сурово предупреждение срещу самодоволството. Стабилността бе само илюзия. Спокойното море всеки момент можеше да се събере в една огромна приливна вълна, някоя планина можеше да се взриви в разтопена скала, земята под този огромен замък можеше да се разтрепери и разтвори и да погълне всички тях и това, което вършеха. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше, на нищо не можеше да се има доверие. Да се вярва във вечността на нещо, не бе ли това най-голямото заблуждение?