— Чу ли? — каза едната прислужничка на другата, докато разнасяха подноси с чай из стаите.
— Разбира се! Всички знаят.
— Кои ли ще са те?
— Чух, че още не е решил.
Друга прислужничка, която минаваше в противоположната посока, вметна:
— Някоя жена от двора.
— На шогуна или на императора?
— И от двата, разбира се!
— Политика и секс — отбеляза първата прислужничка.
Втората кимна.
— Не е ли така винаги?
— Не и за нас — отвърна първата и всички те потиснаха кикота си. Щяха да се изсмеят високо на глас, ако не се намираха толкова близо до помещенията на господарите.
Две седмици след заминаването на Чарлс Смит в двореца на Генджи пристигнаха две дами с връзки с двора на шогуна в Йедо. Те бяха посрещнати с церемония, на която Емили не бе поканена. Масами, нейната прислужничка, й обясни, че едната е близка на съюзника на господаря Генджи, господаря Хиромицу от Яманака. Другата бе далечна роднина на господаря Саемон.
— Засега и двете ще бъдат наложници — поясни Масами. — По-късно той може да реши да се ожени за някоя от тях, особено ако тя го дари с наследник. Най-вероятно е обаче господарят да запази тази чест за някоя още по-благородна дама, с още по-добри политически връзки. Ако някоя от наложниците роди наследник, тогава детето ще бъде осиновено от неговата съпруга. Смятам, че съпругата, която и да е тя, ще дойде по-скоро с благословията на императора, а не на шогуна. Богатствата на императора нарастват, а тези на шогуна намаляват.
Масами бъбреше ли бъбреше, докато работеше. Емили се усмихна, кимна и не каза нищо. Ако някой я беше погледнал, щеше да види в очите й необичаен блясък. Но, разбира се, никой нищо не забеляза.
Генджи знаеше, че трябва да разговаря с Емили, но не се стремеше към този разговор. Знаеше, че тя щеше да скрие сълзите си зад мълчаливи обвинения. Мълчаливи, защото никога нямаше да му каже нещо открито. Какво имаше за казване? Тя не знаеше какво изпитва той към нея, нито пък знаеше, че Смит му бе разказал, че е наясно с нейните чувства към него. Нямаше какво да се каже. И все пак щеше да бъде мъчително. Той не можеше да й предложи утеха, понеже така би признал чувствата си, а не искаше да го прави. Ако й кажеше, тя щеше да остане в Япония, а ако останеше, щеше да умре. Видението му го бе показало. Той не искаше тя да умира, затова щеше да я отпрати.
Животът бе по-важен от любовта.
Месецът отмина бързо. Въпреки обещанието си Генджи все още не бе разговарял с Емили. Трябваше да я покани на церемонията по посрещане на госпожа Фусае и госпожа Чийо. Това щеше да внесе яснота по въпроса, но не бе по силите му. Щеше да бъде прекалено жестоко. Не искаше да наранява Емили повече от необходимото. Може би не бе необходимо да казва нищо повече, нито да я вижда преди деня, в който тя щеше да замине с Чарлс Смит и който ден вече наближаваше. Когато Смит се върнеше, той щеше да й предложи отново и тя сигурно щеше да приеме. Генджи намираше едновременно за мъчително и забавно как неговите действия потвърждаваха онова, което бе казал на Смит за нерешителността на самураите.
Излезе да поязди сам сред ябълковата долина, както правеше често, когато разсъждаваше върху някакъв труден въпрос. Намираше успокоение сред дърветата, засадени от неговата майка преди толкова много години. Невинаги откриваше отговорите, но пък винаги получаваше вътрешно спокойствие, дори когато въпросите оставаха нерешени. Охраната имаше стриктни разпореждания от Хиде никога да не го оставя без защита, дори когато се намираше в сърцето на своето владение и можеше да бъде наблюдаван от стените на замъка. Според Хиде убийствата бяха станали твърде често явление, за да си позволят и миг невнимание. Генджи напразно настояваше, че виденията са му разкрили часа на неговата смърт и той знаеше кога и къде ще умре, а това не беше нито тук, нито сега. Хиде обаче оставаше непреклонен. Кой знае какви непредвидими нещастия можеше да се случат дотогава, ако телохранителите отслабеха своята бдителност? Даваха ли виденията на господаря Генджи знание за всичко, което щеше да се случи? Генджи трябваше да признае, че не беше така.
С цел да получи необходимото уединение, той се бе научил ловко да се изплъзва от собствената си охрана. В крайна сметка те винаги го намираха, но междувременно Генджи оставаше за известно време сам. За да го намерят по-трудно, той влезе в долината не откъм замъка, както обикновено, а през една тясна пътека, която се виеше между хълмовете.