Тези дървета винаги му напомняха за майка му. С всяка следваща година обаче образът й избледняваше и той бе принуден да го възстановява с помощта на въображението. Тя умря по време на раждане, преди още Генджи да навърши четири години. Оттогава бяха изминали двайсет и седем години — твърде дълго време, за да забрави нечий образ, който и без това не помнеше добре.
Изведнъж листата високо в клоните над него прошумоляха. Първата му мисъл, още преди да подкара коня, бе, че Хиде все пак е бил прав. Навсякъде имаше твърде много убийци и бдителността не биваше да се отслабва. Извади меча, докато конят се впускаше напред в галоп и погледна нагоре в очакване всеки момент върху него да скочи убиец или да го улучи стрела или куршум. Нищо подобно не се случи. Вместо това зърна между клоните памучно платно.
Спря коня и се върна в лек галоп под дървото.
Емили погледна надолу и каза:
— Никога нямаше да разберете, че съм тук, ако не бях загубила равновесие.
От тази височина тя лесно можеше да се нарани. Генджи знаеше, че самоубийството противоречеше на нейната религия, но падането не противоречеше. Тя стоеше нестабилно върху два тънки клона близо до върха на дървото. Едната й ръка държеше ствола на дървото, което на тази височина не бе по-дебело от пръчка. Другата ръка придържаше полата, обвита около краката, както подобаваше на една жена, ако въобще на жена подобаваше да се катери по дървета.
— Емили, какво правиш?
— Катеря се по дървото. Днес е идеален ден за това.
— Моля те, слез долу.
Тя се засмя.
— Не. Вие се качете.
Генджи внимателно се вгледа в нея. Настроението й изглеждаше бодро, усмивката естествена, блясъкът в очите й показваше здрав дух, а не печално умопомрачение.
— Мисля, че ще е по-добре, ако ти слезеш.
Тя поклати глава и отново се засмя.
— Виждам, че не можем да се споразумеем. Затова нека всеки следва своите намерения и да остави на другия същата свобода.
— Такъв подход води само до анархия — възрази Генджи. — Ще преговаряме. Аз ще се кача, ако ти се съгласиш после да слезеш заедно с мен долу.
— Съгласна съм, но само ако се качите тук при мен.
— Това е неразумно. Клоните едвам издържат теб. Няма да издържат и моята тежест.
— Тогава стойте, където сте, и ме оставете аз да стоя там, където съм.
Нямаше какво друго да се направи. Не можеше да я остави да стои горе на дървото. Генджи се протегна, надигна се от седлото и започна да се провира между клоните. Изкатери се бързо до клона под Емили и отново се зае да преговаря.
— Както добре виждаш, тези клони ще се счупят, ако и аз се кача върху тях.
— Може би — отвърна тя.
— Не може би. Сигурно е.
— Добре. Ще сметна задължението за изпълнено, ако ми отговорите на един въпрос.
А, ето какво било. След като и двамата се намираха на върха на дървото, тя щеше да обяви емоционална пауза. Как щеше да й попречи да падне, без да падне и самият той? Не беше възможно. Ако тя загубеше равновесие, той щеше да я сграбчи и да се опита да направлява тяхното приземяване. От двайсет стъпки височина щеше да се изискват определени военни умения, каквито той се съмняваше, че притежава. Не беше ли характерно за една жена да прави нещата ненужно трудни? Тази женска черта излизаше извън рамките на различията между отделните култури.
— Питай ме, но след като сме на земята — настоя Генджи. Не смяташе, че ще успее и наистина не успя.
— Не — каза просто Емили.
Той не можеше да я свали насила долу. Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.
— Какъв е въпросът?
— Направеният от вас английско-японски речник е много пълен — рече Емили — с едно голямо изключение. Думата „любов“ не е написана на нито един от двата езика. Защо?
Той не очакваше подобен въпрос, но веднага прозря накъде водеше той.
— Всеки знае значението на тази дума — отвърна Генджи. — Освен да се дадат еквивалентните термини на двата езика, не са необходими повече обяснения. Нека сега да слизаме.
Тя поклати глава.
— Отговорът ви не е задоволителен. Казвате, че всеки знае определението. Тогава кажете ми. Какво е любов?
— Възразявам. Ти обеща, че ще зададеш един въпрос и аз отговорих. Сега ти изпълни твоята част от споразумението.