Тогава интересът на Йоримаса се насочи към отделни части от тялото. Тяхната форма, техният цвят, тяхната миризма, техният вкус. Дори само едно тяло притежаваше очарователно многообразие, да не говорим какво изобилие предлагаха множество тела.
Когато опита и от това, вниманието на Йоримаса се насочи към собственото му тяло. Бе изпитал всякакви удоволствия. Оставаше болката. Не успя да открие телесна болка, която да се равнява на душевната. Направи всичко възможно. Но той беше самурай. Издържа.
След болката, която причиняваше на самия себе си, Йоримаса неизбежно потърси болката, която можеше да причинява на другите. В нея най-сетне откри перфектната комбинация на всички елементи. Халюцинации, сетивни възприятия, красота, грозота и най-вече болка.
Понякога отиваше твърде далеч и жената умираше. Тогава трябваше да плати солидна премия на къщата на гейшата и специална утешителна такса на семейството на жената. Това бяха само пари.
Йоримаса бе очарован от извратените сексуални актове, които причиняваха болка на него и още по-голяма болка на другите. Сълзите им имаха особен вкус, а гласовете им съдържаха особена музика. Някои опиати засилваха удоволствието му. Специални димове усилваха агонията на жените. Той използваше всичко.
Установи, че най-голяма възбуда получава, когато унищожава най-ценните им атрибути. В началото мислеше, че това е красотата, не беше нужно да оставя белези отвън, достатъчно бе да остави белези отвътре. Постепенно осъзна, че физически видимите аспекти не са истински важните. Във всяка жена, независимо какво бе правила, независимо какво бе виждала, съществуваше нещо чисто и неизвратено, което й позволяваше да оцелее. Йоримаса стана специалист в намирането на това нещо. А после писъците ставаха толкова силни, че почти заглушаваха смеха зад гърба му.
— Ако дъщеря ти не беше толкова важна за теб, не бих бил така притеснен — рече Киори, — но аз зная колко много я обичаш.
— Мидори е само едно момиче — отбеляза Нао. — Тя не е важна. Важен е синът, който тя ще износи.
— Не давай съгласието си толкова лесно, Нао. Нека ти разкажа в какъв човек се превърна Йоримаса.
— Не. Няма смисъл — Нао се поклони. — За нас е чест, че ти избра нашият род. Мидори ще се омъжи за Йоримаса.
Времето течеше едновременно бързо и бавно. Понякога Йоримаса не можеше да каже дали е минала само една седмица или цял месец, или основната част от живота му. Начинът, по който живееше, най-много го доближаваше до щастието.
— Йоримаса.
Сред дима от опиума той съзря лицето на Шигеру.
— Защо се притесняваш, малки ми братко. Не се срамувай. Дишай. Това няма да те убие.
Шигеру грубо го изправи на крака. Силните мъже от охраната стояха почтително настрани. Славата на Шигеру в двубоя, която се беше родила още докато той бе петнайсетгодишен, с времето вдъхваше все повече страх.
— Дойдох да те отведа в „Облак врабчета“. Татко ти намери жена.
— Коя година сме сега?
Шигеру се вгледа с отвращение в брат си и отговори:
— Четиринайсетата година.
— От управлението на кой император?
— Император Нинко продължава да облагородява света със своето величествено присъствие.
Йоримаса се остави полу да го извлекат, полу да го изнесат. Странно. Бе минала само една година. Може би по-малко.
— А кой месец сме, малки братко?
В продължение на три седмици баща му го накара да се обучава с васалите, сякаш войната наближаваше. Йоримаса не прекара и един час вътре в замъка. Нощ и ден живееше във военен лагер в планините северно от „Облак врабчета“. Всяка сутрин яздеше до брега заедно с други воини от конницата, там слизаше и тичаше в пълно бойно снаряжение от гората Мурото до носа. Ако паднеше и се опиташе да си почине за минута, Шигеру го изправяше на крака. Ако не можеше да тича, другите го влачеха. Когато изоставаше, тримата генерали на рода — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо, избухваха в шумен смях, като че ли никога не бяха виждали по-смешна гледка. През нощта васалите играеха ролята на вражески убийци, нахлуваха в лагера и безмилостно удряха с бамбукови пръчки онези, които не успяваха достатъчно бързо да станат. Не бяха осигурени никакви провизии. Ядяха само онези, които се справяха добре, убиваха птици или намираха ядливи растения. Другите стояха гладни. На четвъртия ден Йоримаса бе принуден да започне да се храни с отвратителните насекоми, които успяваше да хване. На шестия ден вече сериозно обмисляше да заколи своя кон. На седмия ден лагерът се премести на брега и рибарите от село Кагешима им донесоха малки количества сушена риба треска и нелющен ориз. Това беше най-вкусната храна, която Йоримаса някога бе опитвал.