След като изминаха три седмици, Йоримаса напълно изтрезня. Това обаче беше временно и без значение. Мъжът, в който се бе превърнал, лесно можеше да преживее период на въздържание. Щеше да направи каквото се иска от него, след което щеше да пренасочи енергията си към по-малко противни неща. Нека баща му да отглежда наследника. Не го интересуваше наследството, след като то не му принадлежеше. Какво друго щеше да е синът му освен още една причина да му се присмиват? Йоримаса вече го мразеше. Той още не беше роден, дори още не беше заченат, но Йоримаса го мразеше повече от всеки друг на този свят.
А бъдещата му съпруга? Която и да бе тя, той вече мразеше и нея.
— Дъщерята на владетеля Нао? — Йоримаса мислеше, че вече нищо не може да го изненада, но грешеше. — Владетелят Нао от провинция Широиши?
— Познаваш ли друг владетел Нао? — попита Киори.
— Владетелят на ябълките? — възкликна Йоримаса. Какъв глупак. Въобразяваше си, че не би понесъл по-големи унижения. Трябваше да се досети, че можеше да стане и по-лошо.
— Той ще ти бъде тъст — отвърна Киори. — Не го обиждай с такъв прякор.
— Защо не? Владетелят на ябълките. Така го наричат из цяла Япония. Сгодил си ме за дъщерята на най-смехотворния велик владетел в страната. Защо?
Йоримаса се задушаваше от срам и гняв, в очите му избликнаха сълзи. Единствено яростта не им позволи да се стекат по бузите.
— Владението на господаря Нао е малко… — започна Киори.
— Малко, незначително, бедно, слабо и толкова отдалечено, че само жалките села Айну от Йедзу се намират по на север!
— Владението на господаря Нао е малко — отново започна Киори, — но добре управлявано. Запасите от ориз му позволиха като нас да преживее най-тежките гладни години, без да допусне размирици, каквито опустошиха много други провинции. Армията му…
— Ти наричаш тази сбирщина от непохватни селяндури армия?
— Армията му е привикнала към суровите зими и е една от малкото, които са в състояние да нападат през този сезон.
— Защото там винаги е зима!
— А неговите овощни градини, които ти хулиш, произвеждат най-хубавите ябълки на страната…
— Кой друг яде ябълки, освен конете?
— … които са прочути с красотата и вкуса си. Самият владетел Нао е достоен самурай от старата школа. С него сме се били рамо до рамо още докато бяхме почти деца.
— Потушавали сте въстанията на гладуващите селяни срещу шогуна. Сега наричаш тези кланета „битки“?
— Достатъчно! Утре тръгваме за провинция Широиши. Ще се ожениш за дъщерята на владетеля Нао. Приготви се.
Йоримаса направи, както му бяха заповядали. Подготви се за сватбата.
Захрани своите омраза и гняв, отвращението и срама си със спомена за всяка обида, пренебрежение и унижение, които бе получил, с всяка презрителна забележка и кикот, които бе чул зад гърба си през изминалата, най-злочеста година в живота си. Даде дума на демоните от десет хиляди ада, че болката, която бе изпитал, болката, която бе причинил, ще бъдат нищо в сравнение с болката, която предстоеше.
Скъпата дъщеря на господаря Нао скоро щеше да завижда на гладните духове, които обитават ужасяващия мрак на костниците.
— Е? — госпожа Чиеми се взираше в съпруга си цяла вечер, а той се правеше, че не я забелязва. Накрая тя вече не можеше да продължава да мълчи.
— Какво? — попита Нао.
— Кога ще ми кажете онова, което не ви дава мира, докато не ми го кажете?
— Глупости. Ако искам да кажа нещо, ще го кажа без колебание.
— Ако е нещо, което не искате да ми кажете, ще го забавите до последно, така че когато ми го кажете, възражението ми няма да има ефект. Познавам ви прекалено добре, господарю Нао.
И наистина беше така. Нао и Чиеми се познаваха от деца, баща му беше високопоставен служител на нейния баща, тогавашния велик владетел на Широиши. Той осинови Нао, когато се ожени за Чиеми, тъй като той нямаше синове, а само дъщери, и го направи свой наследник. Нао и Чиеми бяха отдавнашни приятели, бяха почти като брат и сестра в най-добрия смисъл на думата.