Йоримаса погледна надолу към коленичилата жена. Косата й вече бе разбъркана. Очевидно не бе свикнала с подобна прическа. Едва ли преди й се е налагало да носи сложна прическа на толкова отдалечено от цивилизацията място. През леко отвореното деколте той долови аромата на току-що измито тяло. Би го нарекъл аромат на невинност, което му говореше, че тя все още може би бе дете. Това обясняваше нейната неловкост и недодяланост. Дори и най-неопитните жени в града познаваха значението на парфюма в изкуството на съблазняването. Баща му го бе оженил за селянка с благородническо име.
Той коленичи и отвърна на нейния поклон. С неочакван дори от самия него глас той проговори:
— Нека да спрем да се покланяме и да влезем вътре. Не бихме могли да свършим нищо полезно на вратата, нали?
Госпожа Чиеми седеше сама в стаята за медитация в манастира Кагеяма. Ритъмът на дишането й бе много удължен. Периодът между вдишването и издишването бе накъсан от многобройни удари на сърцето. От години медитираше, но сега не успяваше да се справи. Само използваше техниката на дишането, за да наложи на тялото си спокойствие, каквото не изпитваше в сърцето. Броеше вдишванията, за да не мисли за това какво се случваше в момента в брачното легло на дъщеря й.
Тя не вярваше в предсказанията на владетеля Киори. Фактът, че съпругът й им вярваше, не я учудваше. Нао бе умен мъж и обикновено не постъпваше наивно. Битките, които Киори и Нао бяха водили на младини, очевидно бяха оказали трайна и злощастна деформация върху техните взаимоотношения. Всичко произтичаше от това, че Киори бе спасил живота на Нао.
Единствено сега Нао постъпваше глупаво и това щеше да струва живота на тяхната дъщеря. Всичко, което бе чула за Йоримаса, й даваше основание да вярва, че Мидори нямаше да оцелее през първата си брачна нощ или ако оцелее, щеше да бъде увредена и нямаше да живее дълго. Когато пое дъх, усети натиска на ножницата на своя танто върху корема. Не бе редно да носи оръжие в храма на Буда. Не бе редно да пролива кръв тук. Но бе направила първото и щеше да стори и второто, веднага щом получеше неизбежното съобщение, от което се страхуваше.
Обърка броя на вдишванията.
Госпожа Чиеми издиша и отново започна да брои.
Мидори се чудеше дали сега да предложи оризов сладкиш на Йоримаса или след това. Имаше чай, но не и саке, което бе непростим пропуск в етикета. Нима прислужничките си бяха загубили ума? Когато Мидори ги бе повикала, никой не бе дошъл. Като че ли всички внезапно бяха напуснали замъка. Колко странно. Помисли си да отиде до крилото, където се намираше майка й, но се отказа. Какво щеше да стане, ако Йоримаса дойдеше, докато нея я нямаше? Това би било далеч по-лошо, отколкото липсата на саке.
Сега той бе тук. Двамата бяха заедно. Сами. Тя съвсем очевидно се червеше и й се струваше, че не е възможно да се изчерви повече. Но грешеше. Когато видя усмивката на лицето му, усети по тялото си нов прилив на кръв.
— Господарю мой — промълви отново Мидори. Досега това бяха единствените думи, които бе отправила към него. Той сигурно я мислеше за глупачка. Естествено, защото тя наистина беше глупачка! Какво би казала една истинска госпожа или изтънчена куртизанка? Мъж като Йоримаса със сигурност имаше много опит и с двете. Колко отегчителна и незряла изглеждаше тя в сравнение с тях. Трябваше ли да каже нещо или да изчака той да започне? Ако трябваше да направи нещо, какво ли бе то? Сега осъзна, че майка й въобще не я беше подготвила. Трябвало е тя да й каже нещо, поне едно нещо.
Йоримаса все още й се усмихваше, когато тя го погледна, и долови погледа, който тя се опита да отправи към него.
— Господарю мой — за трети път повтори Мидори. Не можеше да измисли какво друго да каже.
— Ти си чудесен катерач на дървета — рече Йоримаса, — но не си много като другите жени. Може би трябва да прекараме нощта в градината.
Мидори бе съсипана. Повече не можеше да сдържа сълзите си.
Именно този момент очакваше Йоримаса. Сега тя бе най-слаба. Бе необиграна, неопитна, несигурна. Нуждаеше се от утеха и насърчение. Тя имаше всички основания да ги очаква от него. Той обаче щеше да й помогне да се издигне над подобни досадни надежди. Щеше да й разкрие една безценна истина, която никога не е очаквала да открие точно в най-важната нощ от живота си. Смисълът на живота.
Болка.
Празнота.
Нищо друго не съществуваше.
Йоримаса постави ръка върху рамото на Мидори и я притегли към себе си. Движенията му не бяха груби или притеснителни. Изкуството на бруталността имаше своите тънкости, най-важните от които бяха изненадата и чувството за неизбежност от страна на жертвата. Ако пропуснеше точния момент, ефектът от изненадата щеше да отслабне. Ако не проявеше търпение, чувството за неизбежност нямаше да бъде достатъчно ужасяващо. Йоримаса олицетворяваше самата нежност.