В следващия миг Мидори положи глава върху гърдите му. Започваше да му вярва.
Или пророчеството на господаря Киори щеше да се изпълни независимо какво ще се случи, или щеше да бъде опровергано от действията на Йоримаса. Какъвто и да бе изходът, той се надяваше резултатът да бъде един и същ.
Собствената му смърт от ръцете на останалите.
Нека оцелелите да не наследят нищо друго освен тленни останки.
Нека да се изпълняват пророчества, напоени с кръв.
Никаква промяна в изражението на лицето или напрягане на мускулите не показа, че Киори бе чул писъците на момичето. Той седеше с изправен гръб и невъзмутим, както бе седял цяла нощ.
Нао потрепна.
Ръцете на васалите му посегнаха към дръжките на мечовете.
— Стойте — нареди Нао.
Отново я чуха да пищи, този път по-силно и по-продължително и разбраха част от думите.
— Татко! Помощ! Помощ!
Самураите на Нао го погледнаха в очакване на заповедите му. Устните и раменете му бяха стегнати, ръцете му бяха свити в юмруци до бедрата, но той не помръдна и не проговори.
— Господарю Нао! — най-младият от васалите се наведе към него с умоляващо лице.
— Стойте — повтори Нао.
Гласът на Мидори се загуби. Васалът, който бе проговорил, се заслуша внимателно. Нищо не се чуваше. Той наведе глава и се разплака.
Друг васал се обади:
— Господарю мой, трябва да разберем какво става.
— Не — отсече Нао. — Дал съм дума. Ще чакаме до зори.
— Господарю Нао, нечовешко жестоко е да чакаме.
— Дал съм дума — повтори Нао. — Нима думата на един самурай може да зависи от условия?
Този васал също наведе глава.
— Татко! Татко!
Гласът на Мидори вече не звучеше в далечината. Идваше от съседния коридор.
Киори проговори със сподавено ридание:
— Помогни й! Освобождавам те от твоето обещание! Върви!
Нао и неговите мъже се понесоха като стрели, още преди да отворят вратите, те извадиха мечовете си. Мидори се намираше в другия край на коридора, без пояс, с разтворено кимоно, а бельото й от гърдите до бедрата бе пропито с кръв.
— Мидори!
Когато видя баща си, тя направи още крачка напред и безжизнена се строполи.
Госпожа Чиеми чу тропота на копита да отеква в дълбоката тишина на нощта в часа преди разсъмване. Пратеникът, от когото се страхуваше, пристигаше. Сподавен хрип се изтръгна от гърлото й. Тялото й потрепна. Дръжката на нейното танто удари гърдите й.
В тишината на скърбящото си сърце госпожа Чиеми призова Състрадателния Буда, но не за себе си, а за да даде вечен покой на любимата й дъщеря.
Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.
Тези няколко думи, изречени с дълбока вяра, осигуряваха на Мидори прераждане в Сухавати, Чистата земя.
Госпожа Чиеми не бе убедена, че вярва. Но таеше надежда, тъй като това бе единствената надежда, която й оставаше в този живот.
Извади тантото от пояса си. Хвана ножницата с лявата ръка, а дръжката на ножа с дясната. Чу как конят спира рязко, а няколко мига по-късно чу забързаните стъпки на ездача по дървената пътека към стаята за медитация. Стисна ножа и се приготви да го извади.
Вратата се отвори.
— Госпожо Чиеми — пратеникът едва си поемаше въздух. Заради изтощението от бясната езда дългът му да докладва се бореше с отчаяната потребност да диша. От устата му излизаха накъсани думи. Още преди да завърши, госпожа Чиеми бе напуснала стаята за медитация.
До момента, в който Мидори положи глава на гърдите му, Йоримаса виждаше бъдещето си така ясно, сякаш бе пророк. После обви ръката си около нея в престорен жест на утешение и установи, че облеченото в кимоно тяло се оказа по-детско по размер и форма, отколкото очакваше. За първи път внимателно се вгледа в Мидори. Гримът й бе умело поставен от нейните прислужнички или може би от майка й. От разстояние той успяваше да прикрие нейната незрялост, особено в очите на някой, който почти не й обръщаше внимание. Трябваше да слуша по-добре, когато баща му му бе говорил за нея, тъй като той със сигурност го бе сторил. Но от момента, когато разбра коя бе неговата годеница — дъщерята на смешния владетел на ябълките, — подробностите станаха незначителни. Или поне така му се струваха навремето.