— Мидори?
— Да, господарю мой.
— В коя година си родена?
— Господарю? — въпросът му я обърка. Той би трябвало да знае. Никой нямаше да се ожени, без да е извършено прецизно астрологическо изчисление. Според баща й астрологичната линия на Йоримаса подхождаше на нейната. Нейната линия също би трябвало да е благоприятна за него, иначе нямаше да има сватба. Но не й беше работа тя да пита съпруга си. Трябваше да запомни това. Когато той говори, тя се подчинява.
— През втората година от управлението на император Нинко — отвърна Мидори.
— А кой месец?
Мидори се изчерви. Да е родена в онзи месец и съпругът й да я бе видял да се катери по дърветата! Можеше ли да съществува по-нещастно стечение на обстоятелствата?
Проговори толкова тихо, че се надяваше той да не бе чул нищо:
— Месеца на маймуната, господарю мой.
Йоримаса се вгледа в момичешкото лице под грима. Нищо чудно, че не можеше да запази прическата си както подобава. Нищо чудно, че се катереше със селските момчета по дърветата. Тя не беше умствено изостанала, както той бе решил първоначално. Тя просто бе единадесетгодишно дете.
Независимо че знаеше в какъв човек се бе превърнал и на каква бруталност бе способен, неговият баща бе сложил в ръцете му едно дете. Киори се интересуваше единствено от наследник и от това кой ще бъде пророкът в следващото поколение. Той не се интересуваше кой щеше да бъде пожертван. Най-големият му син, това невинно дете не значеха нищо за него.
Дано проклятието на боговете се стовари върху неговия баща и дано да бъде лишен завинаги от състраданието и защитата на Буда.
Ръката на Йоримаса се свлече от рамото на Мидори.
Той промълви:
— Аз не съм чудовище.
— Не, господарю мой — Йоримаса започваше да я плаши. За какво говореше той?
Той се изправи, олюля се и почти падна.
— Правил съм ужасни неща, но не съм чудовище.
Мидори знаеше, че не е подходяща булка за човек като него. Толкова жестоко ли го бе разочаровала, че той не желаеше да прекара няколко минути във вежлив разговор с нея? Не, положението бе още по-лошо. Той събори поставката за мечове. Взе късия си меч, извади го и захвърли ножницата толкова силно, че проби хартиената врата и я запрати в коридора. Бе толкова обиден от нейните недостатъци, че щеше да я убие!
Йоримаса изкрещя:
— Да видим как пророчествата ти ще обяснят това?
Мидори вдигна ръка, за да прикрие лице с широкия ръкав на кимоното. То нямаше да я предпази, но поне нямаше да й позволи да види падащото острие. Кръв изплиска пода пред нея. Една капка падна върху бузата й. Не усети болка, нито дори удара.
Това не беше нейната кръв!
Йоримаса бе насочил острието към своя корем.
Мидори изпищя.
Ако беше погълнал по-малко опиум и изпил по-малко абсент, ако не бе допуснал срамът му дотолкова да отслаби неговите реакции, а гневът му да го накара да прибърза, Йоримаса би се превърнал в първия човек, който не е позволил да се изпълни пророчество на владетел от рода Окумичи. Но тези лоши навици бяха попречили на благородното му намерение.
Неправилно хванатият меч се заби прекалено високо, в стомаха вместо в червата. Тъй като не се бе подготвил по традиционния начин острието само се плъзна по няколкото пласта дрехи, и не успя да се забие на точното място, за да разпори корема. Въпреки всичко кръвта му щеше бързо да изтече, ако не се бе случило още едно неочаквано събитие.
Мидори му се притече на помощ.
— Господарю мой, какво правите?
Задавен от сълзи на гняв и безсилие, Йоримаса се опита да прокара острието към корема, но надиплените дрехи не му позволиха. С две ръце Мидори сграбчи стърчащата дръжка на меча и с всички сили го извади. Ръцете на Йоримаса задържаха острието през плата на кимоното. Но неговата хватка се оказа по-слаба от тази на Мидори. Когато го извади, мечът и Мидори паднаха на пода встрани.
Мидори хвърли меча и бързо се върна при Йоримаса. Съпругът й и подът под него бяха оплискани с кръв. Тя виждаше как червената течност пулсира в грозния разрез на стомаха му. Притисна раната с ръце, но това не помогна особено.