Емили се надяваше сълзите да не се появят, но след като се появиха, тя се надяваше те да не се отронят. След като се отрониха, Емили ги пренебрегна и промълви:
— Моето е същото като вашето, господарю мой.
III
Утре, вчера, днес
10
Гледки от Високата кула
Паметта е измамно съблазняваща.
Ако помниш малко, се опитваш да си спомниш колкото е възможно повече, във всеки случай ще си припомниш онова, което те ласкае, и ще игнорираш онова, което не те ласкае. Не е ли чудно, че паметта ти никога не те подвежда? Неизбежно ще откриеш каквото търсиш.
Ами ако си спомниш всичко?
Тогава тайната е да забравяш със същата егоистична загриженост.
Когато се върнаха от Ябълковата долина, Емили се оттегли в стаята си за почивка. Генджи отиде във високата кула. Всеки друг избягваше да ходи там, освен ако не беше абсолютно необходимо. Слуховете за призраци, особено слуховете за призрака на госпожа Шидзука, не насърчаваха обичайните посещения. Понякога присъствието бе необходимо. Прахът от тленните останки на господарите и господарките на рода се пазеше в колумбария на седмия етаж. На важни дати там се извършваха мемориални служби. Друг път по стълбите редовно се качваха монаси и монахини. Всяка сутрин те оставяха цветя и благовонно масло на олтара и редяха сутри. Всяка вечер те се връщаха и махаха цветята и изгаряха маслото, като извършваха официална церемония по затварянето на колумбария за през нощта. Генджи обичаше тишината на кулата и гледките в четирите посоки, а и не се страхуваше от призраци.
Коленичи пред праха на предците си и обмисли противоречивата природа на разговора си с Емили. Защо й беше разказал за родителите си? Не би трябвало да изпитва потребност да се оправдава пред нея. Скоро Чарлс Смит щеше да се върне и да поднови предложението си за брак. Емили щеше да е по-склонна да приеме Смит, ако смяташе, че Генджи не знае значението на любовта. Тя щеше да напусне Япония. Те никога нямаше да се видят отново. Нямаше причина за него да се притеснява колко много или колко малко тя мисли за него. Той обаче й беше разказал за майка си и за баща си. Което е по-лошо, той бе подчертал подробностите, които подсилваха трагичните аспекти на неговото детство, мъчителните дълбини, до които бе паднал баща му, както и възстановителната и възраждаща сила на майчинската любов на неговата булка дете. С това той предизвика сълзи в очите на Емили, както знаеше, че ще стане. Жената, която плаче за теб, не може да не те обича. Следователно думите му отлично подхождаха на съблазняването. Но съблазняването противоречеше на неговата цел, нали?
Ако наистина искаше тя да си тръгне, не биваше да й казва нищо.
Или всичко.
Той погледна двете керамични урни непосредствено пред себе си. По-голямата, ъгловата и тъмносива съдържаше праха на баща му; по-малката, с по-меки очертания и в цвета на пръстта бе приютила праха на майка му. През по-голямата част от живота си Генджи бе идвал тук да ги съзерцава, първоначално от чувство за дълг, а после с надеждата, че останалото от земното им присъствие ще вдъхнови ръководна мисъл или ще повдигне духа му, когато е обезкуражен. Дори като дете той съзнаваше статута си на владетел. Не можеше да си позволи да покаже слабост пред васалите и прислугата. Във времена на най-голяма нужда само родителите му можеха да му помогнат. Тъй като те бяха умрели, те така и не му казаха нищо. Ето ги тук. По някакъв начин той се почувства уверен близо до праха им. Защо, не можеше да обясни.
Може би в крайна сметка той беше толкова суеверен колкото и всеки обикновен човек и вместо да се страхува от духа на отишлите си, разчиташе на тях по някакъв неясен начин.
Или може би беше както обясняваше на онези, които го питаха защо прекарва толкова много време в кулата.
Обичаше тишината.
1840 година
Генджи седеше с баща си пред праха на майка си. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, макар че беше много развълнуван. Следващата седмица щеше да стане на пет години. Четирите години бяха гранична възраст. Много хора, особено жените, все още се отнасяха към него като с бебе. Пет години вече не беше бебешка възраст. На пет ставаше малко момче. Нямаше съмнение в това. След като ставаше малко момче и вече нямаше да е бебе, после щеше да бъде юноша, а накрая, не след много години, ще е мъж. По това време, когато васалите и прислугата изричат „владетелю Генджи“, нотката на снизходителност и на хумор ще е изчезнала. Ще го изговарят, както изговаряха името на дядо му или на чичо му. Когато някой кажеше „владетелят Киори“ или „владетелят Шигеру“, независимо дали се обръщаше към тях, или ги споменаваше в тяхно отсъствие, винаги беше с глас, пълен с уважение. Той много искаше да бъде самурай като тях.