Така се надяваше Киори. А дали само той я виждаше?
1308 година, Високата кула
Шидзука прекарваше всяка нощ в покоите на съпруга си или когато той предпочиташе да я навести, беше с него в своите. През останалото време през първата седмица от идването си тук тя прекарваше повечето часове в най-високата част на кулата.
— Защо? — питаше я Хиронобу. — Имаш си придворни дами, които ще играят игри с теб. Музиканти, певци, поети, всички са на твое разположение. Ако искаш да яздиш, можеш да си избереш от твоите коне. Или да се возиш на карета.
— Гледката тук ме привлича — отговори Шидзука. — Всичките шестнайсет години от живота си съм прекарала на земята зад стените на абатството. Да виждам толкова много от света и да бъда толкова високо над него е огромно удоволствие за мен. Знам, че тази кула е бойна. Ако не трябва да съм там… — Тя му се усмихна и се поклони.
Хиронобу се разсмя.
— Бойна? Едва ли. Самураите на Окумичи не се оглеждат за врагове отдалече. Ние не чакаме да попаднем в обсада. Ние изобщо не чакаме. Ние сме кавалеристи. Най-добрите на всички японски острови. Във война ние атакуваме, яздейки. А когато ни видят, вече е твърде късно.
В първия разговор, който изобщо някога бяха водили, Хиронобу й бе разказал историята на своята победа над мощната армия на Ходжо и последващото му издигане за велик владетел. Очевидно сред самураите беше обичай постоянно да се хвалят с делата си, а когато говорят за бъдещето, говорят сякаш великите подвизи, които се кълнат, че ще извършат, вече са факт. Преувеличението, не реалността беше доминиращ елемент.
Шидзука се поклони и каза:
— Колко щастливи са хората в тази провинция. Те се радват на сигурност и спокойствие, които са отказани на толкова много други наши сънародници. Война бушува в държавата. Но тук, в Акаока, цари мир.
— Да — потвърди Хиронобу. — Сигурност и спокойствие.
Тя можеше да каже, че той се наслаждава на тези думи. Щеше да ги използва по-късно в историята, която щеше да напише. При прочита им следващите поколения щяха да се възхищават на подвизите му срещу очевидно невъзможно превъзходство на врага. Щяха да се чудят как такъв владетел с успешно управление — а също вероятно надарен с ясновидство — не е станал шогун, дори не е успял да завладее целия Шикоку, най-малкия от трите главни японски острова.
— Мога ли да задам въпрос? Или ще бъде неучтиво?
— Ти си ми жена — щедро отвърна Хиронобу. — Можеш да ме питаш каквото искаш и няма да е неучтиво.
— Благодаря ви, господарю. Това е много благородно от ваша страна.
Хиронобу отново се разсмя. Той седна до нея и я прегърна през раменете.
— Нарече ме „господарю“. Сега сме сами. Подобна официалност не е необходима.
Зарови лицето си в шията и рамото й и вдиша аромата й.
— Ти излъчваш най-хубавия аромат, който някога съм усещал или съм си представял.
Шидзука се изчерви.
— Нобу-чан — прошепна тя, като използва детското умалително на името му.
Дъхът му секна в гърлото и когато заговори, в гласа му се усещаше дрезгавата нотка на чувствената възбуда.
— Ти — промълви той и пъхна ръка в широкия ръкав на кимоното й.
Шидзука се отпусна на пода по гръб. Лицето на Хиронобу над нейното беше бледо, като се изключи притокът на кръв по клепачите, бузите и устните. Сякаш гореше в пламъци. Зад него бе таванът.
Тя знаеше, че след много време това ще е подът на седмия етаж на кулата.
След това Хиронобу повече не обръщаше внимание на продължителните посещения на Шидзука в кулата.
— Прекарвай тук колкото ти е приятно — каза й той. — Ако аз бях живял толкова дълго затворен зад стените на храм, също щях да намирам за приятна тази гледка.
— Вие сте много мил — отвърна Шидзука. — Само истинският мъж може да бъде толкова любезен.
Тя отиваше там заради гледката, както му казваше, но не заради тази, която бе описала.
Седеше и медитираше, краката й бяха в поза лотос, ръцете й — на корема в зазен мудра, клепачите й бяха спуснати, без да са напълно затворени, дишането й беше толкова леко и безшумно, че едва ли можеше да се нарече дишане. Седеше, медитираше и съсредоточаваше цялото си същество върху противоположна цел. Вместо да се освобождава, да освобождава освободеното и да освобождава отново, Шидзука се залавяше за това и за онова, отделяше една халюцинация от друга, изпробваше безсмислени възгледи по безполезни въпроси, нападаше всеки вакуум без мисъл с догадки, фантазиране, размишления, надежда, страст и боязън. Предизвикваше сензорни чувства на глад, топлина и студ, болка и удоволствие, сладост и горчивина, на аромат, вкус, докосване и гледки — реални, въображаеми и плод на спомени. Вътрешната тишина и безметежност бяха помитани от рева на десет хиляди гласове, които поставяха с крясъци изискванията си.