Щеше да се освободи по-късно. Сега беше от първостепенно значение да си припомни някои спомени и предупреждения, които погрешно бе пренебрегнала, стремейки се да разбере настоящето. По време на пробуждането си тя бе объркала ограничената територия на абатството Мушиндо с реалността и бе изчистила съзнанието си от познанията, които й бяха нужни. За да ги възстанови, трябваше да се върне в лудостта.
Внезапен предупредителен хлад се излъчи от гръбнака й и се разпространи по гърба, раменете, шията и скалпа. Съзнателно същество бе влязло в стаята зад гърба й. Приближаването му не бе сигнализирано нито от звук, нито от движение на въздуха откъм стълбите. Да не би отвратителният призрак да я преследваше отново или прикриваше опасност от човек?
Шидзука престана да се вглъбява навътре към себе си и пренасочи вниманието си навън. Тя разпозна идването, без да се обръща да поглежда. Вече не можеше да вижда в умовете на другите. Здравият разум не можеше да съществува редом с тази свръхестествена дарба. Тя обаче запази една от нейните характерни черти — способността да усеща намерения. Позна го именно по намеренията му.
Каза му:
— Ако го направиш, Хиронобу ще разбере, че си ти.
Непосредствено зад себе си тя чу късо, бързо поемане на дъх. Думите й го спряха на няколко крачки зад нея. Го проговори:
— Нека разбере. Нека ме екзекутира. Ще приема смъртта за щедра награда, както и за теб, защото ще си мъртва.
Шидзука се завъртя, за да застане с лице към него. В ръцете му не виждаше оръжие. Да не би да бе замислил да я хвърли през прозореца? Вероятно.
Тя се усмихна.
— Сигурен ли си, че не мога да летя?
— Вещица. — Той просъска думата злобно и извади меча си.
— Съпругът ми няма да те убие незабавно. Първо ще те измъчва, после ще те умъртви.
— Мислиш, че се страхувам от болката? Не повече, отколкото се страхувам от смъртта, а аз изобщо не се страхувам от смъртта. — После пристъпи към нея.
— Ако става дума за теб, така е — съгласи се Шидзука.
Той отново спря.
— Разбира се, велики генерале, ти няма да пропуснеш да обмислиш пълните последици от твоята измяна? Хиронобу няма да умъртви само теб. Твоите васали, слугите ти и съпругата ти ще те последват в Ада. Както и Чиаки.
Споменаването на името на сина му лиши тялото на Го от сила. Той свали меча си и се разколеба.
— Ще те убия — обеща й той.
— Да, ще ме убиеш — не възрази тя, — но не днес.
— Скоро ще е.
— Не, ти ще закъснееш много.
— За какво ще закъснея много?
— И това ще разбереш много късно — отвърна Шидзука.
Го прибра меча в ножницата.
— Ти няма да се заблуждаваш от измамни думи и фалшиви предвиждания. Ти не знаеш толкова много, колкото се преструваш, че знаеш. Това е стар трик на вещиците. — Той се завъртя на пети и бързо се запъти към вратата.
Тя отговори:
— Знам коя съм.
Той спря, обърна се и я погледна.
— Всеки знае кой е, освен ако не е дете, идиот или лунатик.
— Знам кой си ти.
— Всички знаят кой съм. Тази провинция нямаше да съществува, ако не бях аз.
— Знам коя съм, защото знам ти кой си — настоя Шидзука. — Колко печално е да бъдеш баща, който иска да убие детето си, вместо да го защити.
— Бъди проклета завинаги — не отстъпи Го, — заедно с всички вещици, които излизат от тази проклета река от кръв.
Шидзука остана заслушана в отслабващия звук от стъпките му по стълбите. Баща й нямаше да влезе отново в кулата преди последния ден от живота им.
След като положи толкова много усилия да забрави, сега Шидзука правеше всичко възможно да си спомни. Беше принудена да го направи заради призрака, който обитаваше кулата. Каквото и да й бе известно за него в дните на познанието и лудостта й, тя го бе зачеркнала. Кой бе той?