Трябваше да си спомни, преди да бъде построен седмият етаж. Ако той беше приятел, тогава повече нямаше да е необходимо да се крие от него. Ако беше враг, трябваше да познава натурата му, за да може да се защити от него. Призракът я плашеше, а тя вече бе отвикнала да бъде плашена.
Беше го видяла за пръв път в деня, в който пристигна в замъка. Тя седеше в стаята на шестия етаж на кулата и подхранваше разочарованието си от отсъствието на седмия, когато чу някой да се качва по стълбите. На прага се появи млад мъж, когото не познаваше. Беше на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Мечовете като на възрастен, които бе запасал, изглеждаха прекалено големи за него. На лицето му се четяха повече признаци на искреност, отколкото на интелигентност, и на решителност, отколкото на красота. Тъкмо се готвеше да му извика, когато си даде сметка защо изглежда странно.
Беше прозрачен.
Той се обърна към нея и като че ли се втренчи в лицето й.
Шидзука замръзна. Може би защото престана да се движи, както и удължените сенки в здрача, попречиха да бъде видяна. Може би тя беше прозрачна за него, както той за нея, а като беше в сянката, беше трудно да бъде забелязана. Може би той не беше повече от халюцинация.
Привидението мина край нея, сякаш тя не бе там. Когато стигна до далечната стена, той започна да се издига във въздуха, краката му правеха движения все едно се качваше по стъпала, които не съществуваха.
Шидзука потисна вика си. Захапа ръката си, за да не издаде звук. Страхуваше да предизвика и най-лек шум, който можеше да привлече вниманието му.
Точно преди да стигне до тавана, съществото заговори:
— Госпожо Шидзука — рече то. — Мога ли да вляза?
То очевидно получи разрешение от някого, защото се поклони и след миг изчезна в тавана.
Шидзука нямаше смелост да помръдне. Отчаяно искаше да избяга от това, което със сигурност беше демон, но точно толкова отчаяно не искаше да привлече вниманието му. Тя стоеше на едно място и се ослушваше. Не чуваше нищо. В продължение на няколко дълги минути тя бе парализирана от страха си.
Здрачът отстъпи на нощта. Пълната тъмнина на новолунието погълна вътрешността на кулата. Само няколко тънки лъча звездна светлина, която прозираше зад облаците, разделяше една сянка от друга.
Накрая страхът й да стои надви страха й да се движи. Колкото бе възможно по-тихо, тя тръгна към стълбите, като стискаше кимоното си силно, така че пластовете коприна да не шумолят от допира си един в друг.
Когато стигна стълбите и помисли, че е избягала успешно, се появи друг призрак. Този беше мъж на около двайсет години. Мургав, едър, с уверената походка на мъж, който убива други мъже, несъмнено с двата меча, които висяха на кръста му.
Подобно на първия, той също се запъти нагоре.
Подобно на първия, този също беше прозрачен и не обърна внимание на присъствието й.
За разлика от първия обаче този вървеше право към нея. Тя се отдръпна назад, колкото бе възможно по-бързо, и едва успя да се махне от пътя му и да влезе в стаята. Той се издигна във въздуха по същия чудовищен начин като първия и подобно на него направи пауза и после изговори името, което я шокира.
— Госпожо Шидзука. Аз съм.
Това същество също изчезна в тавана.
Шидзука се прилепи към стената. Тя бе в капан. Не можеше да рискува да падне по стълбите. Ами ако срещнеше друг демон и той преминеше през нея? Тя не беше уверена, че умът й бе достатъчно силен да усети, че ужасът и спокойствието съжителстват. Ако обаче не си тръгнеше, сигурно щеше да е само въпрос на време преди единият или другият от тях да дойде, да я открие и…
И какво? Несигурността увеличи страха й.
Тя се надяваше Хиронобу да дойде да я потърси. Но знаеше, че той няма да го направи. Нейният умен малък монолог, който съчетаваше нежността със силата, предизвика гордостта му и той й даде свободата, която според него тя бленуваше.
В стаята, близо до тавана, тя видя тъмнина да се движи в тъмнина, бледа сянка на човек слизаше надолу. Тя достигна пода на стаята и тръгна към стълбите и към нея.
Тя нямаше накъде повече да отстъпва. Кой беше това? Не беше сигурна от кого от двамата се страхуваше повече. Казваха, че най-лошите демони приемат благовиден вид, за да мамят и всяват ужас по-добре. По-младият на вид, момчето, тогава бе по-опасен от мъжа. Когато той се приближи, като че ли наистина беше по-лошият от двамата, очертанията на призрачната му форма бяха по-дребни, отколкото на воина.