Съществото спря, преди да излезе на стълбите, и погледна през прозореца. Беше на по-малко от две стъпки от мястото, където Шидзука беше прилепната към стената. Обърна се на звездната светлина. Тя видя спаруженото и сбръчкано лице на възрастен мъж.
Шидзука крещеше, обзета от ужас заради безпомощността си и побягна надолу по стълбите. Предпазливостта й бе стопена от видяното, затова тя не тичаше достатъчно чевръсто и падна на земята. Демоничните вопли я преследваха по целия път надолу. Едва когато се озова в ръцете на Хиронобу, тя си даде сметка, че воплите излизат от нейното собствено гърло.
— Не позволявайте някой да избяга! — заповяда Хиронобу.
— Господарю! — В кулата нахлуха самураи с извадени мечове.
Шидзука знаеше, че няма да намерят никого, тъй като нямаше никой, само призраци. Хиронобу я държеше здраво.
— Ти си в безопасност, Шидзука, в безопасност си.
Тя се притискаше отчаяно към Хиронобу, а тялото й трепереше, без да може да го контролира. Не, тя не беше в безопасност. Никога повече нямаше да бъде в безопасност.
В мига, преди да извика, тя си помисли, че вижда трети демон. После в лицето на възрастния мъж тя позна момчето и воина. Те изобщо не бяха три демона, а един и същ. Той беше направил така, че човешкото му изражение да се състари за часове.
Кое беше следващото, което щеше да я преследва? Разлагащ се труп?
От стомаха й се надигна жлъчка. Тя затвори гърлото си и задържа горчивата пареща течност сякаш задълго, преди тя да опари гръдния й кош и да се върне обратно.
Хиронобу веднага намери виновник за нападението, което според него бе дело на нинджа наемник на съседния владетел, когото той отдавна не харесваше. Шидзука не се опита да го разубеждава. Как би могла? Дори да му беше казала, че нападателят е бил демон, а не човешко същество, и той да й беше повярвал, това нямаше да защити врага, когото Хиронобу беше избрал. След като подозренията му бяха определени, те винаги нарастваха и нарастваха, докато достигнат сигурността на решителното доказателство. Отвратителният страхливец, който можеше да изпрати нинджа, не би се поколебал да наеме магьосник, който да създаде демон. А ако той не й повярваше, ако се усъмнеше в здравия й разум, неговите реакции щяха да бъдат изкривени, когато тя споделяше ясновидството си с него през следващите дни. Онова, което тя предвиждаше, щеше да се случи, независимо от обстоятелствата. Но заобикалящите условия за тези пророчества можеха да бъдат много различни. Тя не можеше да рискува. Трябваше да допусне невинните да страдат и умират.
Същата нощ Хиронобу изпрати куриери до главните си васали. Преди сутрешното слънце да изпари росата от листата, той заедно с деветстотин самураи на коне поеха на изток, за да нападнат владетеля Теруо. По това време страданието, което преживяваше Шидзука след появата на демона, беше преминало във висока температура, втрисане, главозамайване и постоянно чувство за повдигане.
Преди залез тя се оттегли в своите жилищни помещения.
Освободи придворните си дами. Те не можеха да й помогнат срещу привиденията. Подобно на домакините в абатството те нямаха и най-слаба представа за демоничното присъствие. Те виждаха само нейното поведение и я мислеха за луда. Стражите останаха в коридора пред спалнята й. Тъй като Хиронобу беше заповядал така, тя не можеше да ги отпрати. Надяваше се да може да се въздържа достатъчно, така че те да не я чуват много.
Ако имаше смелост, нямаше да чака демонът да дойде при нея. Тя щеше да отиде във високата кула и да го потърси. Ала тя не беше толкова смела.
Сама тя се страхуваше да отиде и се страхуваше да остане, страхуваше се да заспи, страхуваше се да остане будна, страхуваше се да медитира, страхуваше се да се отдаде на халюцинациите си. Нямаше място на света или състояние на ума, което да служи за убежище.
Когато нощта настъпи, треската й се усили. Накрая, победена от болестта, страха и изтощението, тя си легна. Щом го направи, тя започна да се унася и измамно лесно загуби съзнание. Когато си мислеше, че се е събудила, тя се опита да помръдне, но разбираше, че не е в състояние. Когато сякаш спеше, тя установи, че мисли, че спи, което със сигурност означаваше, че на практика е будна. Тогава обаче не можеше да се движи. Най-малкото помръдване на малкия пръст, потрепване на клепача, промяна в дишането или в напрягането на мускулите — всичко това беше напълно извън нейния контрол. Докато се бореше безполезно, чу отдалече силен, висок звук, наподобяващ нещо средно между чуруликане и вой. Отначало тя помисли, че пеят цикади. Липсваше обаче характерният за песента им ритъм. Приличаше повече на утихващ звън на храмов гонг, само че вместо да намалява, той се усилваше и ставаше все по-силен и все по-пронизителен. Да не би това да беше предвестник на приближаващ се демон? Тя отново започна да се опитва да установи някакъв контрол върху тялото си, какъвто и да било контрол. Външното спокойствие прикриваше паниката, която тя усещаше, ужасът бе породен повече от предчувствието, предизвикано от страха, отколкото от болката или парализата. Ако само можеше да отвори очи или да стисне ръката си в юмрук, или да възпроизведе дори само шепот…